принц.
— Господин Маликорн — каза дьо Гиш на приятеля си.
Дьо Вард се поклони.
— Господин дьо Вард — каза дьо Гиш на Маликорн. Маликорн се поклони на свой ред.
— Кажете ни, дьо Вард — продължи дьо Гиш, — защото вие се стараете винаги да знаете тия неща, какви места има още свободни при двора или по-скоро в дома на негово височество?
— В дома на негово височество? — повтори дьо Вард, като вдигна очи, за да си спомни. — Чакайте… струва ми се, началник на конюшните.
— О, да не говорим за такива длъжности, господине! — извика Маликорн. — Моето честолюбие не отива толкова далеч.
Дьо Вард беше по-недоверчив и по-проницателен от дьо Гиш; той отгатна веднага какво е Маликорн.
— Работата е там — каза той, като го измери от главата до краката, — че тая длъжност може да се заеме само от херцог или пер.
— Аз искам само съвсем скромна служба — рече Маликорн. — Аз съм незначителен човек и не си придавам излишна важност.
— Господин Маликорн — каза графът на дьо Вард — е очарователен човек, който има само нещастието да не бъде благородник. Но вие знаете, че аз не ценя особено човек, който само носи благородническа титла.
— Съгласен съм — рече дьо Вард; — но ще ви забележа, драги ми графе, че без титла няма голяма надежда да се постъпи при негово височество.
— Наистина — съгласи се графът — етикетът е строг. Хай, дявол да го вземе, ние не помислихме за това!
— Уви, това е голямо нещастие за мене — забеляза Маликорн, като побледня леко, — голямо нещастие, господин графе.
— Но, надявам се, не е без лек — отговори дьо Гиш.
— Чакайте, лекът се намери! — извика дьо Вард. — Ще ви направят благородник, драги ми господине: негово високопреосвещенство кардинал Мазарини се занимаваше от сутрин до вечер само с това.
— Стига, стига, дьо Вард! — каза графът. — Без неуместни шеги; не ни подобава да се шегуваме така помежду си; наистина, благородството може да се купи, но това е толкова голямо нещастие, че ние, благородниците, не трябва да се смеем на това.
— Боуа ми, ти си истински пуританин, както казват англичаните.
— Господин виконт дьо Бражелон — доложи един лакей в двора, сякаш се намираха в салон.
— Ах, скъпи Раул, ела, ела! Също с ботуши! Също с шпори! Значи заминаваш?
Бражелон се приближи до младите хора и ги поздрави с тая мека сериозност, която му беше отличителна черта. Поклонът му се отнасяше главно за непознатия му дьо Вард, чертите на когото добиха странна студенина при появата на Раул.
— Приятелю мой — каза виконтът на дьо Гиш, — дойдох да те взема. Предполагам, че заминаваме за Хавър, нали?
— О, много добре! Чудесно! Ще направим великолепно пътуване! Господин Маликорн, господин дьо Бражелон. Ах, господин дьо Вард, да те представя.
Младите хора си размениха сдържани поклони. Сякаш тия два характера бяха пълна противоположност един на друг. Дьо Вард беше гъвкав, хитър, потаен. Раул — сериозен, откровен, благороден.
— Бъди арбитър между мене и дьо Вард, Раул.
— За какво спорите?
— За благородството.
— По тоя въпрос кой може да бъде по-добър съдия от един Грамон?
— Аз искам от тебе не комплименти, а мнението ти?
— Но трябва да зная предмета на спора.
— Дьо Вард твърди, че се злоупотребява с титлите; а аз твърдя, че титлата е ненужна на човека.
— И имаш право — каза дьо Бражелон спокойно.
— Но и аз също — упорито възрази дьо Вард, — и аз: също, господин виконт, смятам, че имам право.
— А какво казахте, господине?
— Че във Франция се прави всичко възможно, за да се унизят благородниците.
— Кой прави това? — попита Раул.
— Сам кралят; той се заобикаля с хора, които не могат да докажат, че зад себе си имат поне четири поколения благородни прадеди.
— Хайде де! — рече дьо Гиш. — Не зная де сте видели това, дьо Вард.
— Ще посоча пример.
И дьо Вард обгърна Бражелон с погледа си.
— Кажи.
— Знаеш ли кой е назначен за капитан на мускетарите, кой е получил длъжността, която струва повече от перство, длъжност, която дава предимство пред френските маршали?
Раул почна да се изчервява, защото виждаше накъде клони дьо Вард.
— Не, а кого са назначили? — попита дьо Гиш. — Във всеки случай това назначение е отскоро; само преди една седмица службата беше свободна и кралят отказа на негово височество, който я искаше за едно от своите протежета.
— Е добре, драги мой, кралят е отказал на негово височество, за да я даде на кавалера д’Артанян, втори син на гасконски благородник, на човек, който тридесет години е влачил шпагата си по чакалните.
— Извинете, господине, че ви прекъсвам — каза Раул, като хвърли строг поглед на дьо Вард; — но, струва ми се, че не познавате човека, за когото говорите.
— Аз не познавам господин д’Артанян? О, боже мой, та кой не го познава?
— Тия, които го познават, господине — продължи Раул по-спокойно и по-студено, — са длъжни да казват, че ако той не е тъй знатен като краля (а това не е негова вина), той е равен на всички крале в света по смелост и по честност. Ето какво мисля, господине, аз и слава богу, познавам господин д’Артанян още от рождението си.
Дьо Вард се готвеше да отговори, но дьо Гиш го прекъсна.
LXXXII
ПОРТРЕТЪТ НА НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО
Спорът щеше да се изостри и дьо Гиш разбра това много добре.
Действително в очите на Бражелон имаше нещо инстинктивно враждебно. В погледа на дьо Вард имаше нещо като стремеж за нападение.
Без да си дава сметка за различните чувства, които вълнуваха двамата му приятели, дьо Гиш реши да отклони удара, който, както му се струваше, се готвеше да нанесе единият или другият от тях, а може би и двамата едновременно.
— Господа — каза той, — необходимо е да се разделим, трябва да се отбия при негово височество. Ти, дьо Вард, ела с мене в Лувър; ти, Раул, остани тук господар на къщата. И тъй като даваш съвети за всичко, което се върши тука, хвърли последен поглед на приготовленията ми за заминаване.
Раул не се страхуваше, но и не търсеше случаи за спречкване и дуел; той кимна с глава в знак на съгласие и седна на една пейка на слънце.
— Добре — каза дьо Гиш, — остани тук и нареди да ти покажат двата коня, които току-що купих; после ще ми кажеш мнението си, защото аз ги купих само при условие че ще одобриш покупката ми. Ах, да, извинявай, забравих да те попитам: как е господин граф дьо Ла Фер?
И при последните думи той загледа дьо Вард, като се опитваше да забележи какво впечатление ще му направи името на Рауловия баща.
— Благодаря — отговори младият човек, — господин графът е добре.
