— Наглед е прекрасен, господин графе; но трябва да пояздя на него, за да си кажа мнението.
— Е добре, качете се на него и обиколете два-три пъти манежа.
Действително дворът на двореца беше пригоден така, че да служи за манеж в случай на нужда.
Маликорн хвана свободно юздите, улови гривата с лявата си ръка, стъпи на стремето, надигна се и седна на седлото.
Първия път той обиколи двора ходом.
Втория път — в тръс.
Третия път — в галоп.
След това се спря при графа, скочи на земята и хвърли юздите в ръцете на един коняр.
— Е добре, какво ще кажете, господин дьо Маликорн? — попита графът.
— Господин графе — отговори Маликорн, — тоя кон е мекленбургска порода. Разбрах, че е на седем години, като гледах дали мундщукът е пристегнат добре. На тая възраст конят трябва да се готви за война. Лек е за управляване. Разправят, че кон с плоска глава не уморява никога ръката на ездача. Шията е малко ниска. Задницата ме кара да се съмнявам в чистотата на германската порода. В него трябва да има английска кръв. Животното стъпва право, но при тръс задните крака нараняват предните. Обръщайте внимание на подковаването. При завиване и промяна на алюра е податлив. Изобщо лесно се управлява.
— Хубава преценка, господин дьо Маликорн — забеляза графът. — Вие сте познавач.
След това се обърна към него и прибави:
— Вие имате великолепен костюм. Предполагам, че не е ушит в провинцията; в Тур или Орлеан не шият с такъв вкус.
— Не, господин графе, тоя костюм е наистина парижки.
— Да, вижда се… Но да се върнем на нашата работа… И така, Маникан иска да назначи втора почетна госпожица, а?
— Вие виждате какво ви пише, господин графе.
— А коя беше първата?
Маликорн почувствува, че по лицето му изби червенина.
— Една очарователна почетна госпожица — побърза да отговори той. — Госпожица дьо Монтале.
— А, вие я познавате, господине?
— Да, тя ми е годеница или почти.
— Тогава работата е друга… Моите поздравления! — каза дьо Гиш, върху езика на който се въртеше шега на придворен; но думата „годеница“ му напомни за уважението към жените.
— А за кого е втората грамота? — попита дьо Гиш. — Да не би да е за годеницата на Маникан?… В такъв случай я съжалявам. Горката! Ще има за съпруг негодник.
— Не, господин графе… Втората грамота е за госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.
— Не я зная — рече дьо Гиш.
— Не я знаете? Да, господине, тя не е известна — каза Маликорн, като се усмихна на свой ред.
— Добре, ще поговоря с негово височество. А между Другото от добър род ли е?
— От много добър род, почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.
— Много добре. Искате ли да ме придружите у негово височество?
— На драго сърце, ако ми направите тая чест.
— С карета ли сте?
— Не, дойдох на кон.
— С тоя костюм?
— Не, господине; пристигнах от Орлеан с пощенски коне и се преоблякох, за да се явя пред вас.
— А, наистина, вие ми казахте, че сте пристигнали от Орлеан.
И като смачка писмото на Маникан, той го мушна в джоба си.
— Господине — плахо каза Маликорн, — струва ми се, че не прочетохте всичко.
— Как не съм прочел всичко?
— Да, в плика имаше две писма.
— Сигурен ли сте в това?
— О, напълно.
— Да видим.
И графът отвори отново плика.
— А — каза той, — наистина.
И разгърна непрочетената бележка.
— Така си и мислех! Още една молба за служба при негово височество. О, тоя Маникан е цяла бездна! О, проклет злодей, значи той търгува с местата?
— Не, господин графе, той иска да направи подарък.
— На кого?
— На мене, господине.
— Но защо не ми казахте това веднага, драги ми господин дьо Мовезкорн!
— Маликорн!
— Ах, извинете? Все ме бърка латинският език: ужасният навик към етимологията. И защо, дявол да го вземе, карат младите благородници да учат латински? Mala — mauvaise — лош. Вие разбирате, mauvaise — лош; Маликорн — Mauvaise corne — лош рог, излиза едно и също. Вие ще ме извините, господин дьо Маликорн, нали?
— Вашата добрина ме трогва, господине; но в същото време ми дава основание да ви кажа едно нещо.
— Какво, господине?
— Аз не съм благородник: имам добро сърце, малко ум, но името ми е Маликорн без „дьо“.
— Е, добре — извика дьо Гиш, като гледаше лукавото лице на събеседника си, — вие ми правите впечатление на мил човек, господине. Вашето лице ми се харесва, господин Маликорн, и трябва да притежавате извънредно добри качества, щом тоя егоист Маникан ви е обикнал. Кажете откровено, вие сте някой светия, слязъл на земята.
— Защо?
— Хай да му се не види, защото ви прави подаръци. Нали казахте, че искал да ви подари едно място при краля?
— Извинете, господин графе, ако аз получа мястото, не той ще ми го даде, а вие.
— И после, може би той не ще да ви го е дал съвсем без нищо, а?
— Господин графе…
— Чакайте: в Орлеан има един Маликорн. Поврага… така е. Той дава в заем пари на господин принца.
— Мисля, че е баща ми, господине.
— А, ето! Господин принцът се е хванал с бащата, а тоя хищен звяр Маникан — със сина. Внимавайте, господине, познавам го; той ще ви изглозга до кокалите.
— Само че аз давам в заем без лихва, господине — забеляза Маликорн усмихнато.
— Аз казах, че вие сте светия или нещо от тоя род, господин Маликорн. Вие ще получите мястото си или да не се казвам дьо Гиш.
— О, господин графе, колко съм ви благодарен! — извика Маликорн, обзет от възторг.
— Да вървим при принца, драги ми господин Маликорн, да вървим при принца.
И дьо Гиш тръгна към вратата, като направи знак на Маликорн да го последва.
Но когато се готвеха да прекрачат прага, пред тях се появи един млад човек, стегнат за езда.
Той беше на двадесет и четири-двадесет и пет години, с бледно лице, тънки устни, блестящи очи и тъмни коси и вежди.
— Е, добър ден! — каза той, като изтика, тъй да се каже, Гиш обратно в двора.
— Ах, вие, дьо Вард! С ботуши, шпори и камшик в ръка!
— Подходящ вид на човек, който заминава за Хавър. Утре няма да остане никой в Париж.
И новодошлият се поклони церемонно на Маликорн, който в хубавия си костюм имаше вид на
