— Хей вие там — извика той, — трябват ни две места.
И като зави пет-шест пистола в късче хартия, хвърли ги в лодката.
— Изглежда, че не ви е страх от солената вода, млади господа, а? — запита лоцманът.
— Не ни е страх от нищо — отговори дьо Гиш.
— Тогава елате, господа.
Лоцманът приближи лодката до брега; един след друг, с еднаква лекота младите хора скочиха в нея.
— Хайде, момчета, дръжте се! — каза дьо Гиш. — В кесията ми има още двадесет пистола и ако стигнем до адмиралския кораб, те са ваши.
Веднага гребците се наведоха над греблата и лодката полетя по вълните.
Всички се заинтересуваха от това рисковано предприятие; жителите на Хавър се трупаха по насипите, всички погледи бяха насочени към отплувалите.
Крехката лодка ту като че ли увисваше за миг на пенестите гребени, ту, сякаш хвърлена от височината, се плъзгаше в дъното на ревящата бездна.
При все това след едночасова борба тя се приближи до адмиралския кораб, от който се отделяха вече две лодки, за да й дойдат на помощ.
— Там, върху крайната част на горната палуба на адмиралския кораб, под кадифен и хермелинов балдахин, висящ на здрави ремъци, седяха вдовствуващата кралица Анриет и младата принцеса; край тях стоеше адмиралът граф Норфолк. Те гледаха с ужас как лодката ту се издигаше към небето, ту потъваше в адската бездна, и виждаха на тъмното й платно стройните фигури на двамата френски благородници, които блестяха като светли видения.
Облегнал се на въжетата и покатерил се на рейте, екипажът се възхищаваше от храбростта на двамата смелчаци, от сръчността на лоцмана и от силата на моряците.
Тържествуващо „ура“ посрещна лодката.
Граф Норфолк, хубав млад човек на двадесет и шест — двадесет и осем години, дойде да посрещне пристигащите.
Дьо Гиш и Бражелон се изкачиха пъргаво по стълбата от дясната страна на кораба и придружени от граф Норфолк, отидоха да се поклонят на принцесите.
Уважението, а главно някакъв инстинктивен страх пречеха дотогава на граф дьо Гиш да погледне внимателно младата принцеса.
Напротив, тя го забеляза веднага и запита майка си:
— Това не е ли принцът, когото видяхме в лодката? Кралица Анриет, която познаваше принца по-добре от дъщеря си, се усмихна при тая заблуда на самолюбието и и отговори:
— Не, това е господин дьо Гиш, неговият любимец, нищо повече.
При тоя отговор принцесата се видя принудена да потисне инстинктивната благосклонност, предизвикана от смелостта на графа.
Точно в тоя миг, когато тя зададе на майка си въпроса за графа, дьо Гиш се осмели най-после да вдигне очи към нея и можа да сравни оригинала с портрета.
Когато видя бледното лице, живите очи, чудната кестенява коса, тръпнещите устни, кралското движение на ръката, с което тя сякаш и благодареше, и насърчаваше едновременно, той беше обзет от такова вълнение, че щеше да залитне, ако Раул не го беше подхванал.
Учуденият поглед на приятеля му и благосклонният жест на кралицата накараха дьо Гиш да се опомни.
С няколко думи той обясни поръчението си, като каза, че е изпратен от негово височество; след това, според изискванията на етикета, се поклони на адмирала и на различните знатни англичани, който заобикаляха кралицата и принцесата.
Раул беше представен на свой ред и бе приет благосклонно; всички знаеха каква роля беше изиграл граф дьо Ла Фер при реставрацията на краля Чарлз II; освен това именно графът водеше преговорите за брака, който връщаше във Франция внучката на Анри IV.
Раул говореше отлично английски; той стана преводач на приятеля си в разговора му с младите английски сеньори, които не знаеха френски език.
След малко се появи млад човек с чудна хубост и с разкошно облекло и въоръжение. Той се приближи до кралицата и принцесата, които приказваха с граф Норфолк, и каза със зле скривано нетърпение:
— Ваше величество и ваше височество, време е да слезем на брега.
При тая покана младата принцеса стана и щеше да приеме ръката, която живо й подаде младият хубавец, но адмиралът застана между младата принцеса и новодошлия.
— Един момент, ако обичате, милорд Бъкингам — каза той, — Сега слизането на брега е невъзможно за дамите. Морето е много бурно; но към четири часа навярно вятърът ще утихне; следователно ще отидем на брега едва довечера.
— Извинете, милорд — рече Бъкингам с раздразнение, което не се помъчи дори да скрие. — Вие задържате дамите, без да имате право на това. Нейно височество, уви, принадлежи на Франция и, както виждате, Франция я призовава чрез устата на своите посланици.
И той показа с ръка дьо Гиш и Раул, като същевременно им се поклони.
— Аз не предполагам — отговори адмиралът, — че тия господа желаят да изложат на опасност живота на кралицата и принцесата.
— Милорд, тия господа дойдоха, като плуваха срещу вятъра; позволете ми да мисля, че опасността няма да бъде по-голяма за дамите, ако плуват по вятъра.
— Тия господа са много храбри — каза адмиралът. — Вие видяхте, че мнозина стоеха на пристанището, но не посмяха да ги последват. Освен това желанието им да поднесат колкото се може по-скоро почитанията си на нейно височество и на височайшата й майка ги накара да се опълчат срещу морето, много лошо днес дори за моряци. Но тия господа, които ще дам за пример на моя щаб, не трябва да служат за пример на тия дами.
Като погледна крадешката, нейно височество забеляза, че по лицето на граф дьо Гиш се разля червенина.
Бъкингам не улови тоя поглед. Той наблюдаваше само Норфолк. Очевидно беше, че ревнува адмирала, и изглеждаше, че изгаря от желанието да изтръгне принцесите от неустойчивата почва на корабите, на която адмиралът беше крал.
— Впрочем — забеляза Бъкингам — аз се обръщам към мнението на нейно височество.
— А аз, милорд — отвърна адмиралът, — се обръщам към моята съвест и моята отговорност. Аз обещах да предам нейно височество здрава и читава на Франция и ще удържа обещанието си.
— Но все пак, господине…
— Милорд, позволете ми да ви напомня, че тук аз командувам.
— Знаете ли какво говорите, милорд? — запита Бъкингам високомерно.
— Напълно… и го повтарям: тук аз командувам, милорд; и всичко ми се подчинява: морето, вятърът, корабите и хората.
Това бяха благородни думи и казани с достойнство. Раул забеляза какво впечатление направиха те на Бъкингам. Херцогът потрепера с цялото си тяло и облегна гръб на една от подпорите на палатката, за да не падне; очите му се наляха с кръв и свободната му ръка легна върху дръжката на шпагата му.
— Милорд — каза кралицата, — позволете ми да ви кажа, че напълно споделям мнението на граф Норфолк; освен това, ако дори нямаше такава мъгла, каквато пада в тоя момент, ако времето беше ясно и благоприятно, ние всички би трябвало да отделим няколко часа на тоя човек, който тъй благополучно и с такива големи грижи ни доведе до френските брегове, където трябва да се раздели с нас.
Вместо да отговори, Бъкингам погледна въпросително нейно височество.
Принцесата, полускрита под надипления кадифен и извезан със злато балдахин, не чуваше нищо. Тя гледаше граф дьо Гиш, който приказваше с Раул.
Това беше нов удар за Бъкингам; стори му се, че в погледа на принцеса Анриет прочете чувство, което бе по-дълбоко от просто любопитство.
Херцогът се оттегли, като залиташе, и се блъсна в главната мачта.
— Херцог Бъкингам не е свикнал с морето — на френски каза кралицата майка; — затова навярно
