желае толкова силно да стъпи на твърда земя.
Младият човек чу думите й, побледня, отчаяно отпусна ръце и се оттегли, като сля в една въздишка отдавнашната си любов с новата си омраза.
Между това адмиралът, без да се безпокои повече за недоволството на Бъкингам, заведе кралицата и принцесата в каютата си на кърмата, където беше сложен обяд, достоен за всички сътрапезници.
Адмиралът седна отдясно на нейно височество, а от лявата й страна сложи граф дьо Гиш.
Обикновено това място заемаше Бъкингам.
Затова, като влезе в трапезарията, херцогът усети болка. Етикецията, тая друга кралица, която трябваше да уважава, го понизи и му даде по-ниско място от предишното.
От своя страна дьо Гиш, побледнял от щастие още повече, отколкото съперникът му от гняв, седна с трепет на стола край принцесата, копринената рокля на която, допирайки се леко до тялото му, го караше да изтръпва от непозната дотогава наслада.
След обеда Бъкингам се спусна към принцесата, за да и предложи ръка.
Но сега настъпи редът на дьо Гиш да даде урок на херцога.
— Милорд — каза той, — бъдете тъй добър отсега нататък да не заставате вече между нейно кралско височество принцесата и мене. Отсега нататък нейно кралско височество принадлежи действително на Франция и когато нейно кралско височество ми прави честта да се допира до ръката ми, тя се допира до ръката на господин принца, брата на краля.
Като каза тия думи, той сам предложи ръката си на младата принцеса с такава явна плахост и в същото време с такова мъжествено благородство, че сред англичаните се чу шепот от възхищение, а Бъкингам въздъхна дълбоко от мъка.
Раул обичаше; Раул разбра всичко.
Той погледна приятеля си с такъв дълбок поглед, с какъвто само приятелят или майката обгръщат детето или приятеля, за да го предпазят от невярна стъпка.
Най-после към два часа слънцето се показа, вятърът утихна, морето стана гладко като голямо кристално огледало, мъглата по брега се разкъса като було и отлетя на парцали.
И тогава се появиха приветливите брегове на Франция, осеяни с бели къщи, които се открояваха или върху зеленината на дърветата, или на небесната синева.
LXXXV
ПАЛАТКИТЕ
Както видяхме, адмиралът реши да не обръща повече внимание на заплашителните погледи и гневните избухвания на Бъкингам. И действително, след заминаването от Англия той успя да свикне постепенно с тях. Дьо Гиш още не беше забелязал омразата, която сякаш се зароди срещу него у младия лорд; но той инстинктивно не чувствуваше никакво благоразположение към любимеца на Чарлз II. Кралицата майка, опитна и хладнокръвна жена, разбираше положението на нещата и като виждаше опасността, се готвеше в съответния момент да разсече възела. Тоя момент настъпи. Морето и вятърът утихнаха; не спря само бурята в сърцето на Бъкингам. Разяждан от нетърпение, херцогът повтаряше полугласно на младата принцеса:
— Ваше височество, ваше височество, за бога, много ви се моля, да идем на брега! Не виждате ли, че тоя суетен глупак граф Норфолк ме убива с грижите си за вас, с обожанието си?
Анриет чу тия думи; тя се усмихна и без да се обръща, придавайки само на гласа си израз на нежен укор и морна дързост, чрез които кокетството умее да придава израз на съгласие дори и при отказ, прошепна:
— Мили лорде, казах ви вече, че сте луд.
Казахме вече, че нито една от тия подробности не се изплъзна от Раул; той чу молбата на Бъкингам, отговора на принцесата; видя как при тоя отговор Бъкингам отстъпи крачка назад, въздъхна и прекара ръка по челото си; и тъй като нищо не забулваше нито очите му, нито сърцето му, той разбра всичко и изтръпна, разбирайки положението на нещата и състоянието на умовете.
Най-после адмиралът даде с умишлена бавност последните заповеди за тръгването на лодките.
Бъкингам посрещна тия заповеди с такъв възторг, че един страничен наблюдател би могъл да сметне младия човек за побъркан.
По нареждане на граф Норфолк една голяма лодка, цялата украсена със знамена, бе спусната бавно от адмиралския кораб: тя можеше да побере двадесет гребци и петнадесет Пътници.
Кадифени покривки, възглавници, извезани с гербовете на Англия, гирлянди от цветя (по това време при политически бракове прибягваха с голямо удоволствие към алегории) бяха главното украшение на тая наистина кралска лодка.
Щом тя се допря до повърхността на водата, щом гребците вдигнаха греблата подобно на войници за отдаване на чест с оръжие, очаквайки слизането на принцесата, Бъкингам изтича към стълбата, за да заеме мястото си в лодката.
Но кралицата го спря.
— Милорд — каза тя, — не подобава да оставите дъщеря ми и мене да слезем на сушата, преди да бъдат приготвени помещения за нас. И така, моля ви, милорд, идете в Хавър и се погрижете да бъде всичко готово за нашето пристигане.
Това беше за херцога нов удар, толкова по-ужасен, че бе неочакван.
Той се изчерви, измънка нещо, но не можа да отговори.
У него блещукаше надеждата, че до брега той ще остане край принцесата и ще се наслади докрай от миговете, които му даряваше съдбата. Но заповедта беше изрична.
Адмиралът, който чу нареждането на кралицата, извика веднага:
— Малката лодка в морето!
Тая заповед беше изпълнена с бързина, присъща на военните кораби.
Опечаленият Бъкингам погледна отчаяно принцесата, хвърли умолителен поглед на кралицата и изгледа гневно адмирала.
Принцесата се престори, че не вижда нищо.
Кралицата обърна глава.
Адмиралът се засмя.
Като чу смеха, Бъкингам се наежи, готов да се нахвърли върху Норфолк.
Кралицата майка стана.
— Тръгвайте, господине — каза тя властно. Младият херцог се спря.
Той погледна около себе си, направи последно усилие и запита, като се задушаваше от нахлулите най- различни чувства:
— А вие, господа, вие, господин дьо Гиш, вие, господин дьо Бражелон, няма ли да ме придружите?
Дьо Гиш се поклони.
— Аз и господин дьо Бражелон сме под заповедите на кралицата — каза той. — Ние ще направим всичко, което заповяда нейно величество.
И погледна младата принцеса, която наведе очи.
— Извинете; херцог Бъкингам — рече кралицата, — но граф дьо Гиш представлява тук негово височество; той трябва да ни приеме от лицето на Франция, както вие ни изпратихте от името на Англия; следователно графът е длъжен да ни придружава; впрочем ние му дължим до известна степен благоволение заради смелостта, с която дойде да ни посрещне в такова лошо време.
Бъкингам отвори уста, сякаш да отговори, но или не намери мисъл, или не намери думи, за да изрази тая мисъл. Във всеки случай нито един звук не излезе от устните му. Той се обърна като насън и скочи в лодката.
Гребците едва успяха да го подхванат и сами да запазят равновесие, защото силният тласък от тежестта на тялото му за малко щеше да преобърне лодката.
— Положително милордът е луд — високо забеляза адмиралът, като се обърна към Раул.
— Страхувам се за милорда — отговори Бражелон. През това време, докато лодката плуваше към брега, херцогът не сваляше поглед от адмиралския кораб, също като скъперник, когото откъсваха от ковчега му с пари, или майка, която отдалечаваха от дъщеря й, за да я заведат на смърт. Но не получи отговор нито на сигналите си, нито на проявите си, нито на плачевните си движения.
