— Защото ми пречат. — Дьо Гиш неусетно направи нетърпеливо движение, но един студен поглед на Раул го възпря.
— Те трябва да ви пречат по-малко, господине, отколкото злоупотребата с първенството, която си позволихте.
— Злоупотреба!
— Но, разбира се. Вие изпращате тука човек, който от ваше име наема всички къщи в Хавър, без да се безпокоите ни най-малко за французите, който трябва да дойдат да посрещнат нейно височество. Това не е много братски, господин херцог, за един представител на приятелска страна.
— Земята принадлежи на първия, който я заеме — каза Бъкингам.
— Не във Франция, господине.
— А защо не във Франция?
— Защото тя е страна на учтивостта.
— Какво искате да кажете? — извика Бъкингам толкова разпалено, че присъствуващите отстъпиха, като очакваха незабавно сблъскване.
— Искам да кажа, господине — отговори дьо Гиш побледнял, — че аз поръчах да построят тия помещения за мене и за моите приятели като подслон за посланиците на Франция, тъй като вашата взискателност ни остави само това убежище в целия град. Искам да кажа, че аз и моите приятели ще живеем тук, освен ако воля, по-могъща и главно по-висша от вашата, не ни отзове оттук.
— Тоест не ни отхвърли иска, както се казва юридически — прибави Маникан меко.
— Аз зная една сила, господине, която, надявам се, ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.
В тая минута, когато богинята на раздора разпалваше уловете и искаше да насочи всички шпаги в човешки гърди, Раул сложи леко ръката си върху рамото на Бъкингам.
— Една дума, милорде — рече той.
— Моето право! Моето право най-напред! — извика необузданият млад човек.
— Точно за това ще имам честта да поговоря с вас — каза Раул.
— Добре, но без много приказки, господине.
— Само един въпрос; виждате, че от това по-лаконично няма.
— Говорете, слушам.
— Кажете: кой се жени за внучката на краля Анри IV — вие или господин херцог д’Орлеан?
— Моля? — каза Бъкингам, като отстъпи силно смутен.
— Бъдете тъй добър, отговорете ми, господине — настоя Раул спокойно.
— Нима имате намерение да се подигравате с мене, господине? — запита Бъкингам.
— Това, е все пак отговор, господине, и той ми е достатъчен. И така, вие признавате, че не вие се жените за английската принцеса.
— Но, струва ми се, че вие знаете добре това, господине.
— Извинете, но ако се съди по вашето поведение, въпросът не беше достатъчно ясен.
— Всъщност какво искате да кажете, господине? Раул се приближи до херцога.
— Вашата ярост прилича на ревност — каза той, като сниши гласа си. — Знаете ли това, милорде? Но такава ревност, когато става дума за жена, е неуместна от страна на всеки, който не е нито неин любовник, нито неин съпруг; а още повече, сигурен съм, че разбирате това, милорде, когато тая жена е принцеса.
— Господине — извика Бъкингам, — вие оскърбявате принцеса Анриет!
— Вие я оскърбявате, милорде — студено отговори Бражелон, — внимавайте. Неотдавна на адмиралския кораб вие докарахте кралицата до крайност и накарахте адмирала да изгуби търпение. Аз ви наблюдавах, милорде, и най-напред ви сметнах за луд, но след това отгатнах истинския характер на вашата лудост.
— Господине…
— Почакайте, ще прибавя още една дума. Надявам се, че освен мене нито един французин не е отгатнал това.
— А знаете ли, господине — каза Бъкингам, като трепереше от гняв и едновременно от безпокойства, — знаете ли, че държите език, който заслужава наказание?
— Подбирайте си изразите, милорде — отвърна Раул високомерно. — В моите жили не тече кръв, жарта на която трябва да се охлажда. Напротив, вие принадлежите към една раса, страстите на която са подозрителни за добрите французи. И така, още веднъж ви повтарям: внимавайте, милорде.
— За какво, моля ви се? Да не би случайно да ме заплашвате?
— Аз съм син на граф дьо Ла Фер, господин Бъкингам, и никога не заплашвам, защото най-напред нанасям удар. И така, да се разберем, ето с какво ви заплашвам…
Бъкингам стисна юмруци; но Раул продължи, като че ли не забеляза нищо:
— При първата дума извън рамките на благоприличието, която си позволите спрямо нейно кралско височество… О, бъдете търпелив, господин Бъкингам: все пак аз съм търпелив.
— Вие?
— Без съмнение. Докато нейно височество беше на английска земя, аз мълчех; но сега, когато тя стъпи на френска земя, когато ние я приехме от името на принца, при първото оскърбление, което вие в порива на вашата странна привързаност нанесете на френския кралски дом, ще се видя принуден да взема една от двете мерки: или пред всички ще разкажа високо за вашата лудост и вие ще бъдете върнат с позор в Англия, или пък, ако предпочитате, пред всички ще забия ножа си в гърлото ви. Впрочем втората мярка ми се струва по-подходяща и мисля, че ще прибягна към нея. Бъкингам стана по-бял от английските дантели около врата си.
— ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.
— Господин дьо Бражелон — каза той, — един благородник ли говори това?
— Да, само че тоя благородник говори с луд. Излекувайте се, милорде, и той ще говори с вас другояче.
— О, господин дьо Бражелон — прошепна херцогът със сподавен глас, като се улови за гърлото, — вие виждате, че умирам!
— Ако това се случеше сега, господине — забеляза Раул с неизменното си хладнокръвие, — аз бих сметнал вашата смърт наистина за голямо щастие: това събитие би предотвратило всички лоши брътвежи за вас и за височайшите особи, които вашата преданост злепоставя тъй безумно.
— О, имате право, имате право — каза слисаният млад човек. — Да, да, да умра! Да, по-добре е да умра, отколкото да страдам така!
И той посегна към пазвата си и извади наполовина един великолепен кинжал с дръжка, обсипана със скъпоценни камъни.
Раул отблъсна ръката му.
— Внимавайте, господине — каза той, — ако вие не се убиете, вашата постъпка ще бъде смешна; а ако се убиете, ще изпръскате с кръвта си венчалната рокля на английската принцеса.
Една минута Бъкингам остана задъхан. През това време устните му трепереха, бузите му потръпваха, очите му блуждаеха като при бълнуване.
Но изведнъж каза:
— Господин дьо Бражелон, не съм срещал по-благороден човек от вас; вие сте достоен син на най- съвършения благородник, когото познавам. Останете в палатките си!
И обви ръце около шията на Раул.
Всички присъствуващи, които бяха видели злобата на единия от противниците и твърдата настойчивост на другия, останаха смаяни от тоя неочакван изход; всички започнаха да ръкопляскат и към небето полетяха безкрайни приветствени възгласи и одобрителни викове.
Дьо Гиш прегърна на свой ред Бъкингам, малко против волята си, но все пак го прегърна.
Това послужи за сигнал. Англичани и французи, които до тая минута се гледаха тревожно, се побратимиха веднага.
В това време пристигна шествието на принцесата. Ако не беше Бражелон, кралицата и дъщеря й щяха да намерят две биещи се войски и кръв по цветята.
