Всички се успокоиха, като видяха развяващите се знамена.
LXXXVI
НОЩТА
Съгласието се възцари сред палатките. Англичани и французи си съперничеха по любезност спрямо височайшите пътешественички и по учтивост помежду си.
Англичаните изпращаха на французите цветя, с които се бяха снабдили, за да чествуват пристигането на младата принцеса; французите канеха англичаните на вечерята, която трябваше да дадат на следния ден.
Принцесата беше посрещната с единодушни поздравления. Тя изглеждаше като кралица поради общото уважение; като идол поради обожанието на неколцина.
Кралицата майка поздрави най-сърдечно французите. Франция беше нейна родина и тя бе прекалено нещастна в Англия, за да може Англия да я накара да забрави Франция. И така със своята любов тя учеше дъщеря си да обикне страната, в която те двете бяха намерили гостоприемство и в която ги очакваше блестящо бъдеще.
Когато посрещането завърши и зрителите се поразпръснаха, когато тръбните звуци и шумът от тълпата започнаха да долитат само от далечината, когато нощта настъпи и покри със звездното си було морето, пристанището, града и околните поля, още развълнувани от това голямо събитие, дьо Гиш се върна в палатката си. Той седна на една широка табуретка с такъв скръбен израз, че Бражелон го последва с поглед, докато го чу да въздиша дълбоко; тогава се приближи до него. Графът седеше, обхванал с ръце челото си; гърдите му се надигаха високо, коленете му потреперваха.
— Страдаш ли, приятелю? — го запита Раул.
— Жестоко.
— Телесно, нали?
— Да, телесно.
— Денят беше уморителен, наистина — продължи младият човек, вперил очи в тоя, когото питаше.
— Да, и сънят ще ме освежи.
— Искаш ли да те оставя сам?
— Не, искам да поговоря с тебе.
— Няма да ти дам да говориш, преди да те разпитам, дьо Гиш.
— Питай.
— Но бъди откровен.
— Както винаги.
— Знаеш ли защо Бъкингам беше разярен?
— Подозирам.
— Той обича нейно височество, нали?
— Поне може да се предположи това, ако се съди по действията му.
— Е добре, няма такова нещо.
— О, тоя път се лъжеш, Раул, аз прочетох мъката в очите му, в движенията му, във всичко, което видях от тая сутрин насам.
— Ти си поет, мили ми графе, и навсякъде виждаш поезия.
— Главно виждам любовта.
— Там, дето я няма.
— Там, дето я има.
— Хайде, дьо Гиш, ти си въобразяваш, че не се лъжеш.
— О, уверен съм в това! — извика дьо Гиш живо.
— Кажи ми, графе — запита Раул, като загледа втренчено приятеля си, — кое придава такава яснота на погледа ти?
— Но… — запъна се дьо Гиш — честолюбието.
— Честолюбието? Това е много дълга дума, дьо Гиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, приятелю мой, че обикновено не сте тъй тъжен като тая вечер.
— Умората е виновна.
— Умората ли?
— Да.
— Слушай, мили приятелю, ние бяхме заедно в поход; по осемнадесет часа не слизахме от конете; коне капнали от умора или умиращи от глад, падаха под нас.
Но ние все още се смеехме. Ти си тъжен не от умора, Графе.
— Това е от досадата.
— Каква досада?
— Която беше предизвикана тая вечер.
— От лудостта на лорд Бъкингам ли?
— Е, разбира се! Не е ли обидно за нас, французите, представители на нашия господар, да видим как един англичанин ухажва бъдещата ни господарка, втората дама на Кралството?
— Да, имаш право; но аз мисля, че лорд Бъкингам не е опасен.
— Не е опасен, но е нетърпим. Като пристигна тука, той за малко щеше да внесе раздор между англичаните и нас; и ако не беше ти, ако не беше твоето чудно благоразумие и твоята необикновена твърдост, ние щяхме да извадим шпагите насред града.
— Ти видя, той се промени.
— Да, наистина; но това също ме учудва. Ти му зашепна нещо; какво му каза? Ти мислиш, че той я обича; ти казваш, че страстта не отстъпва толкова лесно; значи той не е влюбен в нея!
И дьо Гиш изрече последните думи с такъв израз, че Раул вдигна глава.
Благородното лице на младия човек изразяваше нескривано недоволство.
— Повтарям ти, графе, това, което му казах — отговори Раул. — Слушай: „Господине, вие гледате с пожелание, по оскърбителен начин, сестрата на вашия крал, която не ви е годеница, която не е и която не може да бъде ваша любовница; вие оскърбявате тия, които като нас дойдоха за едно младо момиче, за да го заведат при съпруга му“.
— Ти му каза това? — запита дьо Гиш, като се изчерви.
— Без заобикалки; дори отидох по-далече. Дьо Гиш направи движение.
— Казах му: „С какви очи бихте ни погледнали, ако забележехте между нас достатъчно безумен човек, достатъчно нечестен, за да изпитва някакви други чувства освен най-чисто уважение към една принцеса, предназначена за нашия господар?“
Тия думи бяха насочени толкова явно срещу дьо Гиш, че графът побледня, внезапно затрепера и само протегна несъзнателно ръка към Раул, а с другата закри очите и челото си.
— Но — продължи Раул, без да се спира при тая проява на приятеля си, — слава богу, французите, за които казват, че са лекомислени, нескромни, неразумни, умеят благоразумно, със здрав морал да разглеждат въпросите на строгото благоприличие. И — прибавих аз — знайте, господин Бъкингам, че ние, френските благородници, служим на нашите крале, като им принасяме в жертва не само богатството и живота си, но и нашите страсти; а когато случайно демонът ни подсказва една от тия лоши мисли, които запалват сърцето, ние гасим тоя пламък, като го заливаме дори със собствената си кръв. По тоя начин ние спасяваме не една чест, а три: честта на нашата родина, честта на нашия господар и нашата собствена чест. Ето как постъпваме ние, господин Бъкингам. Ето как трябва да постъпва всеки сърцат човек. Сега ти чу, мили ми дьо Гиш — продължи Раул, — как говорих с господин Бъкингам; и той, без да спори, се поддаде на доводите ми.
Дьо Гиш, който слушаше дотогава Раул с наведена глава, се изправи; в очите му святкаше гордост, а пръстите му се свиваха трескаво; той улови ръката на Раул; страните му, които бяха студени като лед, сега пламтяха.
— И добре си говорил — каза той със сподавен глас. — Ти си чудесен приятел, Раул; благодаря ти. А сега, моля ти се, остави ме сам.
