— Искаш ли това?
— Да, имам нужда от почивка. Днес много неща разтърсиха ума и сърцето ми; утре, когато се видим, аз ще бъда друг човек.
— Е добре, така да бъде, ще те оставя — рече Раул и се приготви да се оттегли.
Графът направи крачка към приятеля си и го притисна сърдечно в прегръдките си.
Но в тая приятелска прегръдка Раул почувствува трепета на голямата страст, с която се бореше дьо Гиш.
Нощта беше прохладна, звездна, великолепна; след бурята слънчевата топлина беше върнала навсякъде живота, радостта и спокойствието. На небето се появиха няколко дълги, перести облаци, синкавата белота на които предричаше редица хубави дни, освежени от източен ветрец. Големи сенки, прерязвани от широки светли лъчи, образуваха нещо като гигантска мозайка от черни и бели плочи.
Скоро целият град заспа. В помещението на принцесата, прозорците на което гледаха към площада, се виждаше слаба светлина; и мекото осветление в стаята й сякаш беше образът на спокоен сън у младо момиче, животът на което едва що започва и наполовина замира, когато тялото му спи.
Бражелон излезе от палатката си с бавни, отмерени стъпки на човек, който желае да види, но се стреми да остане незабелязан.
И ето, скрит зад дебелите завеси на палатката, обгръщайки с един поглед целия площад, той видя след миг, че завесите на Гишовата палатка се полуразтвориха и затрептяха.
В полумрака се очерта сянката на графа, очите на когото святкаха в тъмнината и бяха вперени в слабо осветеното отвътре помещение на принцесата.
Тая мека светлина, която оцветяваше стъклата, беше звезда за графа. В очите на дьо Гиш се устреми цялата му душа.
Скрит в сянката, Раул отгатваше всички страстни мисли на дьо Гиш, които образуваха между палатката на младия посланик и балкона на принцесата тайнствени и вълшебни връзки на сърдечно влечение, връзки, пълни с такава сила на волята, с такова напрежение, че сигурно принуждаваха любовните мечти да витаят над това парфюмирано легло.
Но не само дьо Гиш и Раул не спяха. Една от къщите на площада беше с разтворен прозорец; прозорецът на къщата, обитавана от Бъкингам.
Върху фона на светлината, която се лееше от тоя прозорец, се открояваше рязко силуетът на херцога; облегнал се апатично на украсената с резба и кадифе прозоречна рамка, той изпращаше също към балкона на принцесата своите въжделения и безумните видения на любовта си.
Бражелон не можа да се въздържи да не се усмихне. „Ето едно нещастно сърце, обсадено от всички страни“ — помисли си той за принцесата.
После, като си спомни съчувствено за принца, прибави:
„И ето един злочест съпруг, заплашен от голяма опасност. Добре, че е чистокръвен принц и че има цяла армия, която да пази съкровището му.“
Бражелон следи известно време маневрите на двамата влюбени, послуша звучното, неучтиво хъркане на Маникан, който хъркаше толкова гордо, като че ли имаше синия си костюм, а не лилавия, обърна се към ветреца, който му носеше далечното пеене на славей; после, отдал дължимото на меланхолията, друга нощна болест, той се върна и си легна, мислейки, че може би четири или шест също тъй пламенни очи, като очите на дьо Гиш и Бъкингам, гледаха жадно неговия идол в замъка Блоа.
— При това госпожица дьо Монтале не е много сигурен гарнизон — каза си той ниско, като въздъхна високо.
LXXXVII
ОТ ХАВЪР ДО ПАРИЖ
На другия ден се състояха празненства с всичкия блясък и всичката веселост, които можеха да дадат средствата на града и разположението на духовете.
През последните часове, прекарани в Хавър, всичко беше подготвено за заминаването.
Нейно височество се сбогува с английската флота, след това поздрави за последен път родината, като се поклони на родното знаме, и се качи в каретата, заобиколена от блестяща свита.
Дьо Гиш се надяваше, че херцог Бъкингам ще се върне в Англия заедно с адмирала; но Бъкингам успя да докаже на кралицата, че би било неприлично за нейно височество да пристигне в Париж почти изоставена.
Когато беше решено, че Бъкингам ще придружава нейно височество, младият херцог се заобиколи със свита от английски благородници и офицери; така че към Париж потегли цяла армия, която пръскаше злато и поразяваше с блясъка си градовете и селата, през които минаваше.
Времето беше прекрасно. Франция беше хубава, а особено хубав беше пътят, по който минаваше шествието. Пролетта застилаше пътя на тия млади същества с благоуханни цветя и листа. Цяла Нормандия с богатата си растителност, със сините хоризонти, със сребристите реки се представяше като рай на новата сестра на краля.
Пътуването се превърна в непрекъснат празник и опиянение. Дьо Гиш и Бъкингам забравиха всичко; дьо Гиш се мъчеше само да отдалечи англичанина от принцесата, а Бъкингам се стремеше да събуди в сърцето на нейно височество живите спомени за родината, с която се свързваха за него картините на щастливите дни.
Но, уви, клетият херцог забелязваше, че колкото по-дълбоко проникваше любовта към Франция в сърцето на нейно височество, толкова повече образът на скъпата му Англия избледняваше от ден на ден в главата й.
Той забелязваше, че всичките му старания не будеха никаква благодарност у нея; напразно яздеше напето върху един от най-необузданите коне на Йоркшайр; принцесата го поглеждаше само случайно и съвсем бегло.
Напразно, желаейки да привлече върху себе си погледите й, които се губеха в пространството или се спираха на друго място, той й показваше цялата сила, ловкост и буйност на коня си; напразно, възбуждайки коня с огнени ноздри, той, с риск да се пребие или да падне в рововете, препускаше над бариерите или по склоновете на стръмните хълмове; привлечена от шума, принцесата, обръщаше за миг глава, но скоро с лека усмивка се връщаше към разговора с верните си телохранители, Раул и дьо Гиш, които спокойно яздеха край вратичките на каретата й.
Тогава Бъкингам чувствуваше всички мъки на ревността; непозната, нечувана, пареща болка проникваше в кръвта му, обсаждаше сърцето му; тогава, за да покаже колко ясно съзнава лудостта си, колко иска да изкупи заблудата на лекомислието си със скромно поведение, той укротяваше коня си, облян в пот и покрит с гъста пяна, и го принуждаваше да върви търпеливо край каретата, сред тълпата придворни.
Понякога, като награда, чуваше забележка от нейно височество, но и тая забележка звучеше като укор.
— Добре, господин Бъкингам — казваше тя, — сега сте вече благоразумен.
Или Раул му подхвърляше:
— Вие ще уморите коня си, господин Бъкингам.
И Бъкингам изслушваше търпеливо Бражелон, защото инстинктивно, без всякакви доказателства, чувствуваше, че Раул укротяваше също и поривите на дьо Гиш и че без Раул някоя безумна постъпка, било от страна на графа, било от страна на него, Бъкингам, би довела до разрив, до скандал, а може би и до заточение.
От прословутия разговор между двамата млади хора в Хавър, когато Раул накара херцога да почувствува колко са неуместни проявите на страстта му, Бъкингам чувствуваше неволно влечение към Раул.
Често той влизаше в разговор с него и почти винаги заговорваше или за баща му, граф дьо Ла Фер, или за д’Артанян, техен общ приятел, от когото Бъкингам се възхищаваше също тъй силно, както и Раул.
Бражелон предпочиташе особено да насочва разговора към тая тема пред дьо Вард, който през цялото пътуване кипеше от превъзходството на Бражелон и особено от влиянието му над дьо Гиш. Дьо Вард имаше хитър и изпитателен поглед, присъщ на злите души; той беше забелязал веднага тъгата на дьо Гиш и любовното му влечение към принцесата.
