номера, към които по-преди се бяха пристрастили дьо Гиш и съперникът му.
Тая хармония се харесваше много на кралицата-майка; може би тя не беше толкова по вкуса на младата принцеса, която кокетничеше като дявол и която, без да се страхува за гласа си, обичаше опасните положения.
Действително принцесата имаше смело и дръзко сърце, едно от тия, които обичат да вървят по края на пропастта, които се стремят към острието, като жадуват до известна степен за рани.
И тъй погледите, усмивките, тоалетите й — неизчерпаеми снаряди — валяха върху тримата млади хора, засипваха ги; и от тоя бездънен арсенал излизаха също така нежни погледи, позволение за целуване на ръка и хиляди други наслади, които на разстояние погубваха благородниците от свитата, гражданите и представителите на градовете, през които минаваха, пажовете, народа, лакеите: това беше поголовно унищожаване( общо опустошение.
Когато пристигна в Париж, нейно височество беше придобила вече по пътя хиляди обожатели и водеше със себе си половин дузина умопобъркани и двама съвсем луди.
Само Раул пристигна в столицата студен и недоверчив: той беше видял цялата омая на тази жена, но сърцето му беше, изпълнено с друга любов и там нямаше свободно място за нова стрела.
По пътя той приказваше понякога с английската кралица за опияняващия чар, който разпространяваше принцесата около себе си, и майката, добила опит от толкова нещастия и разочарования, му отговаряше:
— Анриет би станала знаменита жена дори ако се беше родила не на трона, а в неизвестна среда, защото има голяма фантазия, прищевен характер и силна воля.
Дьо Вард и Маникан, разузнавачи и куриери, бяха съобщили за пристигането на принцесата. В Нантер пред шествието се появи блестящ ескорт от конници и карети.
Това беше негово височество, следван от кавалера дьо Лорен и от любимците си, след които вървеше част от кралската гвардия. Принцът идваше да посрещне годеницата си.
В Сен Жермен принцесата и майка й се преместиха от пътния екипаж, възтежък и позагубил блясъка си от пътуването, в изящна и разкошна карета, карана от шест коня с бяла позлатена амуниция.
В тая своеобразна каляска, сякаш на трон под сенник от извезана коприна с дълги ресни, седеше младата И хубава принцеса, върху сияещото лице на която падаха розови отблясъци, особено прекрасни на седефената и кожа.
Като се приближи до тоя екипаж, негово височество остана поразен от хубостта на годеницата си; той изказа възхищението си с такива изрази, че кавалерът Дьо Лорен, който стоеше в групата придворни, вдигна рамене, а граф дьо Гиш и Бъкингам почувствуваха остра болка в сърцето.
След като се поднесоха почитанията и се изпълни церемониалът, увеличилото се шествие потегли по- бавно по пътя за Париж.
Непознатите бяха представени, бегло на негово височество. Херцог Бъкингам беше посочен заедно с другите английски благородници.
Негово височество не обърна голямо внимание на никого.
Но като видя по пътя, че херцогът язди упорито край вратичките на каретата, той запита неразделния си дьо Лорен:
— Кой е тоя господин?
— Преди малко го представиха на ваше височество — отговори кавалерът дьо Лорен. — Това е хубавият херцог Бъкингам.
— Ах, да, наистина.
— Кавалерът на нейно височество — прибави любимецът с такъв вид и такъв тон, каквито само завистниците могат да придават на най-простите изрази.
— Какво искаш да кажеш? — попита принцът, без да спира коня си.
— Казах: кавалерът.
— Значи при нейно височество е назначен кавалер за придружаване?
— Ех, струва ми се, че виждате това като мене; погледнете само как се смеят и шегуват двамата.
— Тримата.
— Как, тримата?
— Без съмнение; ти виждаш, че дьо Гиш участвува в разговора им.
— Разбира се!… Да, виждам… Но какво доказва това?… Че нейно височество има двама кавалери, а не един.
— Ти отравяш всичко, усойнице.
— Нищо не отравям… Ах, монсеньор, какъв своенравен характер имате! Хората от името на Франция приемат най-радушно бъдещата ви съпруга, а вие сте недоволен.
Херцог д’Орлеан се страхуваше от сатиричните забележки на дьо Лорен, когато виждаше, че любимецът му има настроение да се подиграва.
Той пресече тия забележки.
— Принцесата е хубава — забеляза той небрежно, сякаш ставаше дума за чужда жена.
— Да — отговори кавалерът със същия тон.
— Ти каза това „да“ като „не“. А, струва ми се, че тя има много хубави черни очи.
— Малки.
— Наистина, но блестящи. Има хубава фигура.
— Е, фигурата не е блестяща, монсеньор.
— Не отричам. Видът е благороден.
— Но лицето е мършаво.
— Зъбите ми се струват възхитителни.
— Лесно се виждат. Слава богу, устата е достатъчно голяма! Положително, монсеньор, не бях прав: вие сте по-хубав от жена си.
— А намираш ли, че съм по-хубав и от тоя Бъкингам?
— О, да, и той чувствува това; погледнете, той се мъчи с удвоена жар да ухажва нейно височество, за да не го затъмните.
Негово височество направи нетърпеливо движение; но като видя тържествуваща усмивка върху устните на кавалера, той сдържа спусналия се напред кон и го накара да върви равен ход.
— Впрочем — каза той — защо ще се занимавам с братовчедката ми? Нима не я познавам? Нима не съм се възпитавал заедно с нея? Нима не съм я виждал като дете в Лувър?
— Ах, извинете, ваше височество, в нея е станала промяна — забеляза кавалерът. — По онова време, за което говорите, тя не беше толкова блестяща и главно не толкова горда. Помните ли оная вечер, монсеньор, когато кралят не пожела да танцува с нея, защото я намираше грозна и лошо облечена?
При тия думи херцог д’Орлеан се намръщи. Действително не беше много ласкателно за него да се жени за принцеса, която кралят беше пренебрегнал на младини.
Може би той щеше да отговори на любимеца си, но в тоя миг дьо Гиш остави каретата, за да се приближи до принца.
Графът следеше отдалече негово височество и любимеца му и напрягаше слуха си, като се мъчеше да отгатне думите, които те си разменяха.
От коварство ли, или от безсрамие дьо Лорен не сметна за нужно да се прикрива.
— Графе — рече той, — вие имате добър вкус.
— Благодаря за комплимента — отговори дьо Гиш. — Но по какъв повод ми казвате това?
— Ех, попитайте негово височество.
— Аз намирам — отговори принцът, — че това е вярно и че дьо Гиш знае добре за какъв съвършен кавалер го смятам.
— Щом това се установи, аз продължавам, графе — рече дьо Лорен. — Вие сте край нейно височество от една седмица, нали?
— Разбира се — отвърна дьо Гиш, като се изчерви неволно.
— Е добре, кажете ни откровено какво мислите за нея.
— За нея?
— Да, за външността й, за ума и, изобщо за нея. Смаян от тоя въпрос, дьо Гиш не можа да отговори
