Монтале?
Маликорн извади от джоба си четири писма и ги подаде на Раул.
— Моите писма! Възможно ли е? — каза Раул, като побледня. — Моите писма, и неразпечатани!
— Господине, тия писма не завариха в Блоа лицето, до което ги бяхте адресирали; връщат ви ги.
— Госпожица дьо Ла Валиер е заминала от Блоа? — извика Раул.
— Да, преди една седмица.
— А де е сега?
— Навярно е в Париж, господине.
— Но как са узнали, че тия писма са от мене?
— Госпожица дьо Монтале позна почерка и печата ви — отвърна Маликорн.
Раул почервеня и се усмихна.
— Това е много мило от страна на госпожица Ор — каза той, — тя е като по-преди добра и очарователна.
— Да, господине.
— Тя би трябвало да ми даде точни сведения за госпожица дьо Ла Валиер. Мъчно бих могъл да я намеря в тоя грамаден Париж.
Маликорн извади друг плик от джоба си.
— Може би — рече той — в това писмо ще намерите онова, което желаете да знаете.
Раул счупи бързо печата. Почеркът беше на госпожица Ор. Ето какво съдържаше писмото:
„Париж, Пале Роял, денят на брачния обряд“.
— Какво значи това? — обърна се Раул към Маликорн. — Знаете ли, господине?
— Да, господин виконте.
— За бога, кажете ми тогава!
— Не мога, господине.
— Защо?
— Защото госпожица Ор ми забрани да кажа това. Раул погледна тоя особен човек и не каза нищо.
— Поне — продължи той — приятно или неприятно ще бъде за мене?
— Ще видите.
— Вие пазите строго тайните си.
— Господине, една добрина.
— В замяна на тая, която ми отказвате?
— Именно.
— Говорете.
— Имам най-силно желание да видя сватбената церемония, а нямам входна карта, макар че направих всичко, за да си набавя. Бихте ли могли да ме въведете?
— Разбира се.
— Услужете ми, господин виконте, много ви се моля.
— На драго сърце, господине; елате с мене.
— Ваш покорен слуга, господине.
— Аз смятах, че сте приятел на господин дьо Маникан, а?
— Да, господине. Но тая сутрин, като гледах как се облича, аз катурнах едно шишенце с лак върху новия му костюм и той се нахвърли върху мене с шпага в ръка тъй разпалено, че се видях принуден да бягам. Щеше да ме убие. Ето защо не му поисках карта.
— Ясно — каза Раул. — Зная, че Маникан е способен да убие човека, който е имал нещастието да извърши такова престъпление пред очите му; но аз ще поправя злото по отношение на вас; ей сега ще си сложа мантията и с удоволствие ще ви стана спътник и водач.
LXXXIX
ИЗНЕНАДАТА НА ГОСПОЖИЦА ДЬО МОНТАЛЕ
Принцесата беше венчана в черквата на Пале Роял в присъствието на строго избрани придворни.
Макар че присъствието в черквата да се смяташе за голямо благоволение, Раул, верен на обещанието си, въведе Маликорн, който жадуваше да се наслади на любопитната гледка.
След като изпълни задължението си, Раул се приближи до дьо Гиш; в противоположност на великолепния му костюм, лицето на графа беше помрачено до такава степен от скръб, че само херцог Бъкингам би могъл да се състезава с него по бледина и обезсърчение.
— Внимавай, графе — каза Раул, като се приближи до приятеля си и се приготви да го подкрепи, когато архиепископът благославяше съпружеската двойка.
Действително господин принц дьо Конде гледаше с любопитство двете въплъщения на отчаянието, които стояха като кариатиди от двете страни в средната част на черквата.
Графът почна да обръща по-голямо внимание на себе си.
След като се свърши обрядът, кралят и кралицата минаха в големия салон, където им бяха представени нейно височество и свитата й.
Всички забелязаха, че кралят, който изглеждаше възхитен от външността на снаха си, й направи най- искрени комплименти.
Всички забелязаха, че Ана Австрийска, която впери дълъг и мечтателен поглед в Бъкингам, се наведе към госпожа дьо Мотвил и й каза:
— Не намирате ли, че той прилича на баща си? Най-после всички забелязаха, че негово височество наблюдаваше всички и изглеждаше много недоволен.
След приемането на високите особи и на посланиците негово височество поиска позволение от краля да му представи, на него и на нейно височество, новия си щат.
— Знаете ли, виконте — съвсем тихо попита принц дьо Конде, като се обърна към Раул, — дали щатът е съставен от човек с вкус и дали ще видим прилични лица?
— Съвсем не зная, монсеньор — отговори Раул.
— О, вие се преструвате!
— Как така, монсеньор?
— Вие сте приятел на дьо Гиш, който е един от приятелите на принца.
— Вярно е, монсеньор, но тъй като това не ме интересуваше, не запитах дьо Гиш, а той от своя страна, като не го попитах, не ми каза нищо.
— Но Маникан?
— Наистина аз видях господин дьо Маникан в Хавър и по пътя, но и него питах толкова, колкото и дьо Гиш. Впрочем господин дьо Маникан е второстепенно лице и едва ли знае нещо по тоя въпрос.
— Ех, драги ми виконте, от небето ли падате? — каза принц дьо Конде. — В подобен случай именно второстепенните лица играят главна роля и ето доказателството: почти всичко е ставало по съвета на господин Маникан, даден на дьо Гиш, и по съвета на дьо Гиш, даван на негово височество.
— Е добре, монсеньор, съвсем не знаех това — отвърна Раул — и имам честта за първи път да го чуя от ваше височество.
— Вярвам ви напълно, макар че е невероятно; впрочем няма да чакаме дълго: ето и летящия ескадрон, както казваше милата кралица Катерина. Ей богу, хубави лица!
Наистина цяла тълпа млади момичета влизаше в залата под предводителството на госпожа дьо Навай. И трябва да кажем за чест на Маникан, ако действително при избирането беше играл ролята, която му приписваше принц дьо Конде, че бе действувал добре: картината можеше да очарова хората, които като принц дьо Конде бяха ценители на всички видове хубост. Една млада руса жена на двадесет-двадесет и една година с големи сини очи, които изпускаха ослепителни пламъци, вървеше първа и бе представена първа.
— Госпожица дьо Тоне Шарант — каза старата госпожа дьо Навай на негово височество.
И негово височество повтори, като се поклони на нейно височество:
— Госпожица дьо Тоне Шарант.
— Аха, тая ми се вижда много приятна — каза принц дьо Конде, като се обърна към Раул. — Номер едно.
