Вместо да говори за нея сдържано като Раул, вместо, подобно на виконта, да щади достойно приличието в името на дълга, дьо Вард засягаше винаги в душата на графа звучната струна на младежката смелост и егоистичната гордост.
И така, една вечер, при престоя в Мант, дьо Гиш и дьо Вард разговаряха, облегнати на една ограда, Бъкингам и Раул разговаряха също, като се разхождаха, Маникан ухажваше кралицата и принцесата, които се държеха с него неофициално поради гъвкавостта на ума му, добродушните му учтиви обноски и сговорчивия му характер.
— Признай си — каза дьо Вард на графа, — че си много болен и че наставникът ти не може да те излекува.
— Не те разбирам — рече графът.
— А е лесно да се разбере: ти съхнеш от любов.
— Лудост, дьо Вард, лудост!
— Това би било лудост, да, съгласен съм с това, ако нейно височество беше равнодушна към мъките ти; но тя ги забелязва до такава степен, че просто се излага; наистина аз се страхувам да не би твоят наставник господин дьо Бражелон да ви издаде двамата, когато пристигнем в Париж.
— Дьо Вард, дьо Вард! Пак нападка срещу Бражелон!
— Хайде, стига детинщини — полугласно продължи злият гений на графа, — ти знаеш също тъй добре като мене какво искам да кажа; впрочем ти виждаш отлично, че погледът на принцесата се смекчава, когато тя говори с тебе; по звука на гласа й ти разбираш, че й е приятно да те слуша; ти чувствуваш, че тя се опива от стиховете, които и декламираш, и няма да отречеш, че всяка сутрин ти казва, че е спала зле.
— Така е, дьо Вард, така е. Но защо ми казваш всичко това?
— Нима не е важно да виждаме ясно нещата?
— Не, когато онова, което виждаме, може да ни подлуди.
И се обърна неспокойно към страната на принцесата, сякаш, отхвърляйки подмятанията на дьо Вард, искаше да намери потвърждение в очите й.
— Аха — каза дьо Вард, — гледай, тя те вика, виждаш ли? Хайде, възползувай се от случая, наставникът го няма.
Дьо Гиш не можа да издържи; непреодолимо чувство го влечеше към принцесата.
Дьо Вард погледна с усмивка как се отдалечава.
— Вие се лъжете, господине — внезапно каза Раул, като се прекачи през оградата, където миг преди това се бяха облегнали двамата събеседници, — наставникът е тук и ви слуша.
Дьо Вард позна гласа на Раул, без да има нужда да се обърне, изтегли шпагата си наполовина.
— Сложете обратно шпагата в ножницата — каза Раул. — Вие знаете, че през време на пътуването ни всяка проява от тоя род ще бъде безполезна, Сложете обратно шпагата, но скрийте и езика си. Защо вливате в сърцето на човека, когото наричате приятел, жлъчката, която трови вашето сърце? Мене искате да накарате да мразя един честен човек, приятел на баща ми и на близките ми. Графа искате да накарате да обикне една жена, предназначена за вашия господар. Наистина, господине, вие бихте били предател и подлец в очите ми, ако съвсем основателно не гледах на вас като на луд.
— Господине — извика излезлият от кожата си дьо Вард, — значи не съм се излъгал, като ви нарекох наставник! Тонът, с който си служите, и начинът, по който постъпвате, са на йезуит с камшик, а не на благородник. И така, откажете се от тях, моля ви се, по отношение на мене. Аз мразя господин д’Артанян, защото извърши подлост спрямо баща ми.
— Вие лъжете, господине — каза Раул студено.
— О — извика дьо Вард, — вие ме изобличавате в лъжа, господине?
— Защо не, щом това, което казвате, не е вярно?
— Вие ме изобличавате в лъжа и не вземате шпагата в ръка?
— Господине, аз си дадох дума да ви убия само след като предадем нейно височество на съпруга й.
— Да ме убиете? О, вашият камшик не може да убие, господин педант.
— Разбира се, че не — студено възрази Раул, — но шпагата на д’Артанян убива; и не само тая шпага е в моите ръце, господине, но той сам ме научи да си служа с нея; именно с тая шпага, господине, когато му дойде времето, аз ще отмъстя за името му, оскърбено от вас.
— Господине, господине — извика дьо Вард, — внимавайте! Ако не ми дадете удовлетворение веднага, всички средства за отмъщение ще бъдат добри за мене.
— Охо, господине — рече Бъкингам, като се появи неочаквано на сцената, — ето една заплаха, която граничи с убийство и която следователно не подобава на един благородник.
— Какво казвате, господин херцог? — попита дьо Вард, като се обърна.
— Казвам, че вашите думи звучат зле за английските ми уши.
— Е, ако вие казвате истината, господине — извика вбесеният дьо Вард, — толкова по-добре! Поне във вас ще намеря човек, който няма да се изплъзне от ръцете ми. И така приемете думите ми, както намерите за добре.
— Приемам ги, както трябва, господине — отговори Бъкингам с присъщия му високомерен тон, който дори в обикновен разговор придаваше на думите му отсянка на предизвикателство. — Господин дьо Бражелон е мой приятел, вие оскърбявате господин виконта, вие ще ми дадете удовлетворение за това.
Дьо Вард погледна Бражелон, който, верен на ролята си, оставаше спокоен и студен дори пред предизвикателството на херцога.
— Преди всичко, както изглежда, аз не оскърбявам господин дьо Бражелон, защото господин виконтът, който носи шпага, не се смята за оскърбен.
— Но вие оскърбявате някого, нали?
— Да, оскърбявам господин д’Артанян — продължи дьо Вард, който беше забелязал, че това беше единственото жило, с което можеше да събуди гнева на Раул.
— Тогава това е друго нещо — забеляза Бъкингам.
— Нали? — каза дьо Вард. — Приятелите на господин д’Артанян трябва да го защищават.
— Напълно споделям мнението ви, господине — отговори англичанинът, който отново стана съвсем флегматичен. — За оскърбения господин дьо Бражелон аз наистина не можех да се застъпя, защото той е тук; но щом става въпрос за господин д’Артанян…
— Вие ми отстъпвате мястото, господине, нали? — рече дьо Вард.
— Съвсем не, напротив, шпагата ми е готова — каза Бъкингам и действително извади шпагата от ножницата си, — защото ако господин д’Артанян е обидил господин баща ви, той е направил или поне се е опитал да направи голяма услуга на моя баща.
Дьо Вард трепна от учудване.
— Господин д’Артанян — продължи Бъкингам — е най-храбрият и най-честният благородник, когото познавам. Тъй като лично съм му много задължен, ще бъда във възторг да изплатя неплатения му дълг с удар на шпагата.
И същевременно Бъкингам се поклони на Раул и зае отбранително положение.
Дьо Вард направи крачка напред, за да кръстоса шпагата си с неговата.
— Не, не, господа — каза Раул, като пристъпи към тях и на свой ред сложи голата си шпага между двамата противници, — всичко това не заслужава да се колят хората едни други почти пред очите на принцесата. Господин дьо Вард злослови срещу господин д’Артанян, без дори да го познава.
— Охо! — рече дьо Вард, като скръцна със зъби и опря върха на шпагата си в носа на своя ботуш. — Вие казвате, че не познавам господин д’Артанян ли?
— Не, не, вие не го познавате — студено продължи Раул — и дори не знаете къде е.
— Аз? Аз не зная къде е?
— Без съмнение, защото търсите да се карате с други хора заради него, вместо да отидете да намерите господин д’Артанян там, където е.
Дьо Вард побледня.
— Е добре, господине, аз ще ви кажа къде е той — продължи Раул. — Господин д’Артанян е в Париж; той се намира в Лувър, когато е дежурен, а когато е свободен — на улица де Ломбар. Господин д’Артанян може да се намери лесно на едно от тия места. — И така вие имате толкова причини за оплакване от него,
