арката, през която се влизаше в Хавър и която беше разположена край кулата на Франсоа I.
Като видя опечаленото лице на Маникан, графът не можа да се въздържи да не се засмее.
— Е, клети ми Маникан — каза той, — какъв си лилав! Значи си в траур?
— Да, в траур съм — отговори Маникан.
— За кого или за какво?
— За моя син костюм, извезан със злато, който изчезна и на мястото на който можах да намеря само тоя; И то трябваше да пестя много, за да го откупя.
— Наистина ли?
— Бога ми, какво се чудиш? Ти ме оставяш без пари.
— Но ти дойде, това е главното.
— По отвратителни пътища.
— Де си на квартира?
— На квартира?
— Да.
— Но аз не съм на квартира. Дьо Гиш се засмя.
— Тогава де ще отседнеш?
— Където отседнеш ти.
— И самият аз не зная.
— Как, не знаеш ли?
— Разбира се. Как искаш да зная къде ще бъда на квартира?
— Значи не си наел предварително къща?
— Аз ли?
— Ти или негово височество.
— Нито единият от двамата не е помислил за това. Предполагам, че Хавър е голям и все ще се намери конюшня за дванадесет коня и прилична къща в добър квартал…
— О, прилични къщи има много!
— Е, тогава…
— Но не за нас.
— Как не за нас? А за кого?
— За англичаните, дявол да го вземе!
— За англичаните?
— Да, всички къщи са наети.
— От кого?
— От херцог Бъкингам.
— Какво? — попита дьо Гиш, който при това име наостри уши.
— Е да, мили мой, от херцог Бъкингам. Негова светлост изпратил предварително един куриер; тоя куриер пристигнал преди три дни и наел всички удобни квартири в града.
— Чакай, чакай, Маникан, да се разберем.
— Ех, но, струва ми се, че това, което казвам, е ясно.
— Че какво, да не би херцог Бъкингам да заема целия Хавър?
— Не го заема, вярно е, защото още не е слязъл на брега; но когато слезе, ще го заеме.
— Охо!
— Вижда се, че не познаваш англичаните; те са обзети от страстта да завладяват.
— Хубаво, един човек, който има на разположение цяла къща, се задоволява с нея и не взема две.
— Да, но двама души?
— Е, две къщи; четири, шест, десет, ако искаш; но в Хавър има сто къщи!
— Е добре, тогава са наети и стоте.
— Невъзможно!
— Ах, вироглавецо, казвам ти, че херцог Бъкингам е наел всички къщи около сградата, в която трябва да отседне нейно величество английската вдовствуваща кралица и принцесата, дъщеря й.
— Я виж, това е необикновено — рече дьо Вард, като галеше шията на коня си.
— Така е, господине.
— Уверен ли сте в това, господин дьо Маникан?
И като зададе тоя въпрос, дьо Вард погледна скрито дьо Гиш, сякаш искаше да го попита доколко можеше да вярва в думите на приятеля, му.
През това време нощта настъпи и факлите, пажовете, лакеите, конярите, конете и каретите задръстиха арката и площада; факлите се отразяваха в рова, изпълнен от прилива, а от другата страна на вълнолома се виждаха хиляди любопитни лица на моряци и граждани, които се мъчеха да не изпуснат нито една подробност от гледката.
През време на тия преговори Бражелон, сякаш чужд човек, стоеше на коня си малко зад дьо Гиш и гледаше играта на светлините във водата, като същевременно вдъхваше с наслада солените изпарения на вълните, които шумно и пенливо се разбиваха в каменистия бряг.
— Но най-после — извика дьо Гиш — по каква причина херцог Бъкингам се е запасил с квартири?
— Да, по каква причина?. — попита дьо Вард.
— О, отлична — отговори Маникан.
— Но ти знаеш ли я?
— Струва ми се, че я зная.
— Говори тогава.
— Наведи се.
— Какво, не може ли да се каже високо?
— Сам ще прецениш.
— Добре.
Дьо Гиш се наведе.
— Любовта — каза Маникан.
— Не разбирам.
— Хайде де, не разбираш.
— Обясни се.
— Е добре, разправят с положителност, господин графе, че негово кралско височество ще бъде най- нещастният съпруг.
— Как, херцог Бъкингам?…
— Това име носи нещастие на принцовете от френския кралски дом.
— И така, херцогът?…
— Твърдят, че е лудо влюбен в младата принцеса и не иска да допуска никого при нея.
Дьо Гиш почервеня.
— Добре, добре, благодаря — каза той, като стисна ръката на Маникан.
След това се изправи и каза:
— За бога, Маникан, направи така, че тоя план на херцог Бъкингам да не стигне до френските уши; в противен случай под слънцето на нашата страна ще засвяткат шпагите, Които не се плашат от английската стомана.
— Впрочем — прибави Маникан — нямам никакви доказателства за тая любов и може би това са само празни приказки.
— Не — рече дьо Гиш, — сигурно е истината. И без да иска, стисна зъби.
— Е добре, какво те интересува, а и мене също дали принцът ще бъде това, което беше покойният крал? Бъкингамбаща — за кралицата; Бъкингамсин — за младата принцеса; за всички останали — нищо.
— Маникан, Маникан!
— Е какво, това е факт или най-малко общо мнение.
— Мълчи — каза графът.
— А защо трябва да се мълчи? — възрази дьо Вард. — Това е много почетно за френския народ. Не сте ли на моето мнение, господин дьо Бражелон?
