— Монсеньорът проповядваше всяка неделя у господин суперинтенданта, във Во. После те заедно ходеха на лов.
— А, разбирам.
— При това монсеньорът пишеше често своите поучения… не, исках да кажа своите проповеди заедно с господин суперинтенданта.
— Ах, значи тоя достоен епископ проповядва в стихове?
— Господине, не се шегувайте с религиозните работи, за бога!
— Добре, Базен, добре! Значи Арамис е във Ван?
— Във Ван, в Бретан.
— Ти се преструваш, Базен, това не е вярно.
— Господине, вижте: целият черковен дом е празен.
— Той има право — каза си д’Артанян, като погледна къщата, която изглеждаше необитаема.
— Но монсеньорът сигурно ви е писал за повишението си.
— Откога е повишен?
— От един месец.
— О, тогава още не е късно. Арамис сигурно още не е имал нужда от мене. Но кажи ми, Базен, защо ти не отиде с него?
— Не мога, господине, имам занимания.
— Азбуката ли?
— И моите покаянци.
— Какво, изповядваш ли? И ти ли си свещеник?
— Почти. Такова е призванието ми!
— А ръкополагането?
— О! — каза Базен самоуверено. — Сега, когато монсеньорът е епископ, аз ще бъда бързо ръкоположен или най-малко ще бъда освободен от това.
И си потри ръцете.
„Положително — помисли си д’Артанян — тия хора ще си останат Вечно такива.“
— Нареди да ми поднесат нещо за ядене, Базен.
— С готовност, господине.
— Пиле, бульон и бутилка вино.
— Днес е събота, постен ден — забеляза Базен.
— На мене е позволено — възрази д’Артанян. Базен го погледна със съмнение.
— Ах, ти, лицемер, за кого ме вземаш? — викна мускетарят. — Значи ти, слуга на Арамис, се надяваш да бъдеш освободен от ръкополагане, за да вършиш престъпления, а на мене, приятелят на твоя епископ, не ми се позволява да ям блажно, когато стомахът ми желае това, така ли? Базен, бъди любезен с мене или, кълна се в бога, ще се оплача на краля и ти няма да изповядваш никога. Впрочем ти знаеш, че кралят утвърждава епископите. Кралят е на моя страна, значи аз съм по-силен от вас.
Базен се усмихна двусмислено.
— О, на наша страна е господин суперимтендантът! — каза той.
— Значи ти не искаш да знаеш за краля?
— Базен не отговори нищо, но усмивката му беше доста красноречива.
— Давай да вечерям! — рече д’Артанян. — Става вече седем часа.
Базен се обърна и заповяда на най-възрастния ученик да отиде при готвачката. През това време д’Артанян разглеждаше черковния дом.
— Пфу! — каза той презрително. — Монсеньорът се е настанил тук доста зле.
— Ние имаме замъка Во — рече Базен.
— Който навярно е като Лувъра? — попита д’Артанян подигравателно.
— Той е много по-добър — отговори Базен с най-голямо хладнокръвие.
— Тъй ли? — рече д’Артанян.
Може би той щеше да продължи спора и щеше да воюва за превъзходството на Лувър, но лейтенантът забеляза, че конят му стои все още вързан за пръчките на една врата.
— Пусто да остане! — извика той. — Заповядай да се погрижат за коня ми. Господарят ти, епископът, навярно няма такъв кон в конюшните си.
Базен погледна под око коня и отговори:
— Господин суперинтендантът ни даде четири коня от конюшните си и всеки от тия четири струва колкото четири такива като вашия.
Кръвта нахлу в лицето на д’Артанян. Ръката го засърбя; той погледна главата на Базен, като обмисляше къде да стовари юмрука си. Но това пламване премина. Д’Артанян размисли и каза само:
— Пусто да остане! Добре направих, че напуснах кралската служба. Кажете ми, почтени Базен — прибави той, — колко мускетари има господин суперинтендантът?
— С парите си той ще купи всички във Франция — отговори Базен, като затвори книгата и отпрати учениците от залата с удари на пръчката.
— Пусто да остане! — каза д’Артанян за последен път.
В тоя миг му доложиха, че вечерята е готова. Той последва готвачката, която го заведе в трапезарията, където го чакаше сложената маса.
Д’Артанян седна край масата и храбро нападна пилето.
„Струва ми се — мислеше си д’Артанян, като захапваше здраво пилето, което му бяха поднесли и което явно бяха забравили да охранят, — струва ми се, че сгреших, като не постъпих по-напред на служба при тоя господар. Както изглежда, суперинтендантът е могъщ владетел. Наистина, като живеем при двора, ние не знаем нищо; слънчевите лъчи ни пречат да виждаме големите звезди, които са също такива слънца, само че малко по-далече от земята, това е цялата разлика.“
Д’Артанян обичаше много, за удоволствие и по навик, да кара хората да говорят за неща, които ги интересуваха. Ето защо той се залови сега с Базен, доколкото му беше възможно, но напразно: освен тежките и преувеличени похвали за господин суперинтенданта на финансите Базен, който от своя страна се мъчеше да бъде нащрек, пожертвува на д’Артаняновото любопитство само няколко простащини. Д’Артанян изпадна в лошо настроение и поиска да му покажат леглото веднага след като се нахрани.
Базен заведе д’Артанян в лоша стая, където той видя лошо легло. Но мускетарят не беше придирчив. Казаха му, че Арамис взел със себе си ключовете от собствения си апартамент; това не го учуди никак, защото знаеше, че Арамис беше човек на реда и обикновено криеше много неща в апартамента си. И така, той нападна също тъй храбро леглото, макар че то му се стори сравнително по-твърдо, както по-преди беше нападнал пилето; сънят му не беше по-лош от апетита му и затова той заспа също тъй бързо, както оглозга последното кокалче на пилето.
Откак излезе в оставка, д’Артанян се зарече да спи толкова дълбоко, колкото по-преди спеше леко; но макар че си даде това обещание искрено и с твърдото намерение да го изпълнява свято, посред нощ той беше събуден от силен шум на карети и лакеи на коне. Стените на стаята му се осветиха внезапно. Той скочи по риза от леглото си и затича към прозореца.
„Дали кралят не е решил да се завърне?“ — помисли си той, като си търкаше очите. — „Такава свита може да придружава само кралска особа.“
— Да живее господин суперинтендантът! — извика или по-скоро изрева един глас в прозореца на долния етаж.
Д’Артанян позна гласа на Базен: педагогът ревеше с всички сили, като размахваше кърпичка с една ръка, а в другата държеше свещ.
Тогава д’Артанян видя една сянка на величествен човек, която се навеждаше към вратичката на първата карета; едновременно от същата карета се разнесе гръмлив смях, предизвикан без съмнение от чудноватата фигура на Базен. Свитата също се смееше.
— Трябваше да се досетя, че не е кралят — каза д’Артанян. — Никой не се смее така от все сърце, когато минава негово величество… Хей, Базен! — извика той на съседа си, който се беше издал почти целият от прозореца, за да вижда по-дълго време минаващата карета. — Кажи, кой е това?
— Господин Фуке — отговори Базен важно.
