— От кой ден искате да започнем?
— Е, бога ми, започнете от неделя: той е господният ден.
— От неделя ли, господине?
— Да.
— Неделя, религиозни удоволствия: монсеньорът се черкува, раздава нафора, слуша речи и напътствия от нашия селски свещеник. Това не е много забавно, но ние чакаме един кармелит от Париж, който ще оправя нашата капела и който говори много добре, както уверяват; това ще ни събуди, защото сегашният свещеник ни приспива винаги. И така, неделя — религиозни удоволствия. Понеделник — светски удоволствия.
— Аха! — каза д’Артанян. — Какво разбираш под това, Мускетон? Я Да видим светските удоволствия, я да ги видим!
— Господине, в понеделник се отдаваме на светски живот; приемаме и правим посещения; свири се на лютия, танцува се, съчиняват се римувани думи за стихотворения — с една дума, кади се малко тамян в чест на дамите.
— Пусто опустяло! Това е връх на галантността! — извика мускетарят, като едва потискаше непреодолимото си желание да се изсмее.
— Вторник — научни удоволствия.
— Браво! — рече д’Артанян. — Какви? Разкажи ни по-подробно това, драги Мускетон.
— Монсеньорът купи един глобус, който ще ви покаже; той изпълва цялата голяма кула освен една галерия, построена над глобуса по заповед на монсеньора; слънцето и луната висят на връвчици и телове. Всичко това се върти: много хубава гледка! Монсеньорът ми показва моретата и далечните земи; ние си обещаваме да не ходим никога там. Това е извънредно интересно!
— Да, наистина, извънредно интересно — повтори д’Артанян. — А сряда?
— Полски удоволствия, както вече имах честта да ви го кажа, господин кавалере: ние разглеждаме овците и козите на монсеньора; караме овчарките да танцуват под звуците на свирки и гайди, както пише в една книга, която монсеньорът има в библиотеката си и която се казва „Пастирска поезия“. Авторът умря едва преди един месец.
— Сигурно е господин Ракан8? — попита д’Артанян.
— Точно така, господин Ракан. Но това не е всичко. Ние ловим риба с въдици в малкия канал; после обядваме с венци от цветя на главите. Това е за сряда.
— Пусто опустяло! — рече д’Артанян. — Срядата не е онеправдана. А четвъртък? Какво може да остава за тоя беден четвъртък?
— Той не е нещастен, господине — отговори Мускетон с усмивка.
— Четвъртък, олимпийски удоволствия. Ах, господине, великолепно е! Ние събираме всички млади васали на монсеньора и ги караме да хвърлят диск, да се борят, да се надбягват. Монсеньорът хвърля диск по-добре от всички. А когато удари с юмрук, о, цяло нещастие е!
— Какво, нещастие ли?
— Да, господине, ние бяхме принудени да се откажем от борбата. Той чупеше главите, разбиваше челюстите, пробиваше гърдите. Това е чудна игра, но никой не искаше вече да я играе с него.
— Значи юмрукът му…
— О, господине, по-здрав е от всякога. Монсеньорът отслабна малко в краката, както сам си признава; но затова пък цялата сила премина в ръцете, така че…
— Така че той убива воловете като по-преди.
— Господине, нещо повече: той пробива стените. Напоследък, след като вечеря у един от фермерите си — вие знаете колко е известен и добър монсеньорът, — след вечерята той удари на шега с юмрук по стената: стената се събори, покривът падна; бяха убити трима мъже и една стара жена.
— Боже господи! А господарят ти, Мускетон?
— О, само главата на монсеньора се поодраска. Ние я промихме с вода, която ни дават монахините. Но на юмрука му нищо.
— Нищо ли?
— Нищо, господине.
— По дяволите олимпийските удоволствия! Те трябва да струват много скъпо, защото най-сетне вдовиците и сираците…
— Дават им се пенсии, господине: една десета от доходите на монсеньора е предназначена за това.
— Да минем на петък — каза д’Артанян.
— Петък — благородни и войнствени удоволствия. Ходим на лов, фехтуваме, дресираме соколи, обяздваме коне. Най-сетне съботата е денят на духовните удоволствия: обогатяваме се със знания, гледаме картините и статуите на монсеньора, дори пишем и чертаем планове; най-сетне гърмим с топовете на монсеньора.
— Вие чертаете планове, гърмите с топовете…
— Да, господине.
— Приятелю мой — каза д’Артанян, — господин дю Валон притежава най-острия и прекрасен ум; но има един вид удоволствия, които сте забравили, струва ми се.
— Кои, господине? — попита Мускетон с безпокойство.
— Материалните удоволствия. Мускетон се изчерви.
— Какво разбирате под това, господине? — попита той, като наведе очи към земята.
— Разбирам трапезата, доброто вино, вечерта, посветена на бутилката.
— Ах, господине, тия удоволствия не влизат в сметката, ние ги практикуваме всеки ден.
— Любезни ми Мускетон — продължи д’Артанян, — извинявай, но увлекателният ти разказ ме тъй погълна, че забравих най-главното на разговора ни, тоест да узная какво е писал господин наместникът д’Ербле на господаря ти.
— Наистина, господине, удоволствията ни отвлякоха от това. Е, добре, господине, ето каква е работата.
— Слушам, мили ми Мускетон.
— В сряда…
— В деня на полските удоволствия, нали?
— Да. Пристигна едно писмо; аз му го подадох, но бях познал почерка.
— И после?
— Монсеньорът го прочете и завика: „Бързо, конете ми, оръжието ми!“
— Ах, боже мой! — извика д’Артанян. — Пак някакъв дуел, а?
— Съвсем не, господине, писмото съдържаше само тия думи:
„Мили Портос, тръгвайте веднага, ако искате да пристигнете преди екинокса9. Чакам ви.“
— Ай да му се не види! — прошепна д’Артанян замислен. — Както изглежда, работата е била много бърза.
— Не ще и дума. Така че — продължи Мускетон — монсеньорът замина а същия ден със секретаря си, за да пристигне навреме.
— И навреме ли е пристигнал?
— Надявам се. Монсеньорът, който не се оставя да бъде победен, както знаете, господине, повтаряше непрекъснато: „Гръм и мълния! Кой е тоя екинокс? Няма значение, тоя проклетник няма да пристигне преди мене, ако конят му не е по-добър.“
— И ти мислиш, че Портос е пристигнал пръв? — попита д’Артанян.
— Уверен съм в това. Тоя екинокс, колкото и да е богат, сигурно няма такива коне като монсеньора.
Д’Артанян едва се сдържа да не се разсмее, защото краткостта на Арамисовото писмо го накара да се замисли. Той последва Мускетон, или по-скоро колата на Мускетон, чак до замъка; след това седна на една пищно наредена маса, на която го гостиха като крал. Но не можа да измъкне нищо от Мускетон: верният слуга хленчеше — нищо повече.
