След една нощ, прекарана в отлично легло, д’Артанян почна да мисли за смисъла на Арамисовото писмо и се обезпокои за отношенията на равноденствието към работите на Портос; след това, не разбирайки нищо, той реши, че сигурно тук става дума за някой флирт на епископа, за който дните трябваше да бъдат равни на нощите.
Д’Артанян напусна замъка Пиерфон, както напусна Мельон, както напусна замъка на граф дьо Ла Фер. Той имаше меланхолен вид, а това означаваше, че е в най-мрачно настроение. С наведена глава, неподвижни очи, с крака, увиснали от двете страни на коня, той си казваше с тая неопределена замисленост, която понякога стига висините на най-голямото красноречие:
— Няма приятели, няма бъдеще, няма нищо! Силите ми са унищожени, както и връзките на миналото ни приятелство. О, старостта наближава, студена, неумолима! Тя завива с черния си креп всичко, което блестеше, което благоухаеше в моята младост, после мята тоя сладък товар на рамото си и го отнася заедно с другото в бездънната бездна на смъртта.
Сърцето на гасконеца трепна, макар че той беше винаги смел и силен в несгодите на живота, и в продължение на няколко минути облаците му се сториха черни, а земята хлъзгава и лепкава като на гробища.
— Къде отивам? — питаше се той. — Какво ще правя?… Сам… съвсем сам… без семейство, без приятели… Ех! — извика той внезапно.
И пришпори коня си, който не беше намерил нищо меланхолично в добрия овес на Пиерфон и затова се възползува от позволението да покаже своята веселост с галоп, който не се прекъсна в продължение на две лев ги.
— В Париж! — каза си д’Артанян.
И на другия ден стигна в Париж.
Цялото това пътуване му отне десет дни.
XIX
ЗАЩО ПРИСТИГНА Д’АРТАНЯН В ПАРИЖ
Лейтенантът слезе от коня на улица де Ломбар пред една бакалница, която носеше фирма „Златно чукало“.
Един човек с приятен вид, с бяла престилка и гладещ прошарените си мустаци с дебела ръка извика от радост, като видя пъстрия кон.
— А, вие, господин кавалере! — каза той.
— Добър ден, Планше! — отговори д’Артанян и се наведе, за да влезе в бакалницата.
— Хей, бързо — завика Планше, — един за коня на господин д’Артанян, друг за стаята му, трети за вечерята му!
— Благодаря, Планше! Добър ден, деца мои — каза д’Артанян на разшеталите се продавачи.
— Ще позволите ли да изпратя това кафе, тоя захарен сироп и тия стафиди? — попита Планше. — Те са предназначени за кухнята на господин суперинтенданта.
— Изпращай, изпращай!
— За една минута ще свърша, а после ще вечеряме.
— Нареди така, че да вечеряме сами — каза д’Артанян. — Имам да ти говоря.
Планше погледна многозначително бившия си господар.
— О, бъди спокоен — прибави мускетарят. — Няма нищо неприятно.
— Толкова по-добре! Толкова по-добре!
И Планше си отдъхна, а д’Артанян седна безцеремонно в бакалницата върху един чувал с тапи и почна да разглежда наоколо. Бакалницата беше пълна със стоки; в нея преобладаваше миризма на джинджифил, канела и счукан пипер, от който д’Артанян се разкиха.
Зарадвани, че се намират в присъствието на такъв знаменит воин, лейтенант на мускетари, който имаше достъп до личността на краля, продавачите се заловиха да работят с ентусиазъм, стигащ до безумие, и да обслужват купувачите с презрителна бързина, която не можеше да не се забележи.
Планше прибираше парите и правеше сметките си, като ги прекъсваше, за да обсипва с любезности бившия си господар. Той се отнасяше към клиентите си с горда фамилиарност, говореше отсечено като богат търговец, който продава на всички, но не се прекланя пред никого. Д’Артанян забеляза това с удоволствие, за което ще поговорим после по-подробно. Постепенно настъпи нощта и най-после Планше го заведе в една стая на първия етаж, където между денковете и сандъците една добре наредена маса чакаше двамата сътрапезници.
Д’Артанян се възползува от един къс отдих, за да разгледа лицето на Планше, когото не беше виждал от една година. Умният Планше беше пуснал корем, но лицето му не беше напълняло. Блестящият му поглед играеше като по-преди в дълбоките орбити и тлъстината, която изравнява всички характерни изпъкналости на човешкото лице, не беше засегнала още нито изпъкналите му скули, белег на хитрост и сребролюбие, нито острата му брадичка, белег на лукавство и търпение. Планше седеше в трапезарията също тъй величествено, както в бакалницата. Той предложи на господаря си не разкошно ядене, но чисто парижко: печено, приготвено в хлебопекарницата, със зеленчуци, салата и десерт, взет от собствената бакалница. Д’Артанян изпита удоволствие, когато бакалинът бръкна зад дървата и извади бутилка анжуйско вино, което цял живот мускетарят предпочиташе пред другите вина.
— Едно време, господине — каза Планше с добродушна усмивка, — аз пиех вашето вино; сега имам честта вие да пиете моето.
— И, слава богу, приятелю Планше, ще го пия още дълго време, надявам се, защото сега съм свободен.
— Свободен! Отпуск ли получихте, господине?
— Безсрочен!
— Службата ли напуснахте? — попита Планше смаяно.
— Да, ще си почина.
— А кралят? — извика Планше, който си въобразяваше, че кралят не може да мине без такъв човек като д’Артанян.
— Кралят ще потърси друг… Но ние вечеряхме добре, ти си в добро настроение и ме подбуждаш да ти се доверя… И така, отвори си ушите.
— Отворих ги.
И като се засмя по-скоро добродушно, отколкото лукаво, Планше отпуши бутилка бяло вино.
— Само ми пощади главата.
— О, кога ще се завърти вашата глава, господине…
— Сега главата си е моя и затова искам да я пазя повече откогато и да било… Най-напред да поприказваме за финансите… Как са парите ни?
— Чудесно, господине. Двадесетте хиляди ливри, които получих от вас, са все още вложени в търговията ми и ми носят девет процента; от тях ви давам седем, значи печеля от вас.
— И все още ли си доволен?
— Напълно. Други пари ли ми донесохте?
— Нещо по-добро от това… Но имаш ли нужда от пари?
— О, не! Сега всеки е готов да ми се довери. Аз разширявам работата си.
— Такъв беше планът ти.
— Занимавам се малко и с банкерство… Купувам стоки от моите нуждаещи се другари; давам назаем пари на тия, които не могат да плащат.
— Без кожодерска лихва?
— О, господине, миналата седмица имах две срещи на булеварда за тия думи, които произнесохте сега.
— Как?
— Ей сега ще разберете: ставаше дума за един заем… Заемополучателят ми дава в залог непречистена захар с условие, че мога да я продам, ако парите не ми бъдат върнати в определен срок. Давам му на заем хиляда ливри. Той не ми плаща, аз продавам захарта за хиляда и триста ливри. Той се научава за това и иска от мене сто екю. Ей богу, отказах му… под предлог, че можех да продам захарта за деветстотин ливри.
