Той ми каза, че съм лихвар. Помолих го да ми повтори тая дума зад булеварда. Той е стар гвардеец, дойде; промуших лявото му бедро.
— Бога ми, с добро банкерство се занимаваш! — каза д’Артанян.
— Над тринадесет процента викам на дуел — възрази Планше. — Такъв ми е характерът.
— Вземай само дванадесет, а останалото наричай премия и комисиона.
— Имате право, господине. Но вашата работа?
— Ах, Планше, тя е много дълга и много мъчна за разказване.
— Все пак разкажете.
Д’Артанян се почеса по мустаците като човек, който се намира в затруднение и не се доверява на събеседника си.
— Вложение на капитал ли е? — попита Планше.
— Да, разбира се.
— Доходно?
— Много доходно: четиристотин на сто, Планше.
Планше удари с юмрук по масата така, че бутилките подскочиха, сякаш се уплашиха.
— За бога, възможно ли е това?
— Мисля, че може да се получи и повече — хладнокръвно рече д’Артанян, — но предпочитам да кажа по-малко.
— Ай, дявол да го вземе! — каза Планше и приближи стола си. — Но това е великолепно, господине!… Може ли да се вложат много пари?
— Всеки ще даде по двадесет хиляди ливри, Планше.
— Това е целият ви капитал, господине. За колко време?
— За един месец.
— И ние ще получим?
— По петдесет хиляди ливри всеки; пресметни сам.
— Това е чудовищно!… Много ли трябва да се воюва за тия проценти?
— Да, наистина, доста трябва да се воюва — каза д’Артанян с предишното спокойствие. — Но тоя път, Планше, ние сме двама и аз вземам всички удари върху себе си.
— Господине, няма да се съглася…
— Планше, ти не можеш да участвуваш в тая работа, би трябвало да напуснеш бакалницата си…
— Значи работата не е в Париж?
— Не.
— А, в чужбина?
— В Англия.
— Страна на спекулации, наистина — рече Планше. — Страна, която познавам много добре… Но позволете да полюбопитствувам: от какъв род е работата, господине?
— Една реставрация.
— На паметници ли?
— Да, на паметници, ще реставрираме Уайтхол.
— Това е важно… И за един месец вие мислите?…
— Наемам се с всичко.
— Това е ваша работа, господине, и щом вие се намесвате…
— Да, това е моя работа… Напълно съм в течение… Но на драго сърце ще се посъветвам с тебе.
— Правите ми голяма чест… но аз не разбирам нищичко от архитектура.
— Планше… грешиш, ти си отличен архитект, не по-лош от мене, за постройки от тоя род.
— Благодаря…
— Признавам си, аз се опитах да предложа тая работа на приятелите ми, но те не си бяха у дома… Жалко, защото не познавам нито по-смели, нито по-ловки хора.
— Хей! Значи ще има конкуренция и ще има много противници?
— О, да, Планше, да…
— Изгарям от нетърпение да чуя подробностите, господине.
— Тогава слушай, Планше; само затвори добре всички врати.
— Ей сега, господине.
И Планше завъртя три пъти ключа в ключалката.
— Добре; приближи се сега до мене.
Планше се подчини.
— И отвори прозореца: шумът на минувачите и колите ще попречи да ни чуят ония, които биха могли да подслушват.
Планше отвори прозореца, както му се заръча, и нахлулият в стаята шум от викове, тракане на колела, лай и стъпки заглуши дори д’Артанян, който само това и желаеше. Тогава той изпи чаша бяло вино и започна:
— Планше, имам една идея.
— Ах, господине, едва сега ви опознавам — отговори бакалинът, като трепереше от вълнение.
XX
В БАКАЛНИЦАТА „ЗЛАТНО ЧУКАЛО“ НА УЛИЦА ДЕ ЛОМБАР СЕ ОБРАЗУВА ДРУЖЕСТВО ЗА ЕКСПЛОАТИРАНЕ ИДЕЯТА НА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН
След късо мълчание, в което обмисли не само една идея, а събра всичките си мисли, д’Артанян попита:
— Драги Планше, сигурно си слушал да се говори за негово величество Чарлз I, крал на Англия?
— Уви, да, господине, защото вие напуснахте Франция, за да му се притечете на помощ; но все пак той загина и за малко щеше да ви погуби заедно със себе си.
— Точно така; виждам, че имаш добра памет, Планше.
— Пусто опустяло! Чудно щеше да бъде, господине, ако бях забравил това, колкото и да ми беше лоша паметта. Когато се чуе разказът на Гримо — а вие знаете, че той не обича да разказва — как е паднала главата на краля Чарлз, как сте пътували половин нощ в миниран кораб и как е изплувал над водата трупът на добрия господин Мордаунт със забит в гърдите нож със златна дръжка, такива неща не се забравят.
— Обаче има хора, които ги забравят, Планше.
— Да, тия, които не са ги видели или не са чули разказа на Гримо.
— Е, толкова по-добре, щом помниш всичко това; в такъв случай трябва да ти припомня само едно: кралят Чарлз I имаше един син.
— Той имаше дори двама, господине, без да ви опровергавам — възрази Планше. — Аз видях по-малкия в Париж, господин херцог йоркски, един ден, когато отиваше в Пале Роял, и ми казаха, че той е вторият син на краля Чарлз I. Колкото за по-големия, имам честта да го зная по име, но никога не съм го виждал.
— Точно за него става дума, Планше, за тоя по-голям син, който някога се наричаше принц Уелски, а сега се нарича Чарлз II, крал на Англия.
— Крал без кралство, господине — отговори Планше поучително.
— Да, Планше, и можеш да прибавиш нещастен монарх, по-нещастен от един човек от народа, който живее в най-окаяния квартал в Париж.
Планше изрази с движение това състрадание, каквото обикновено чувствува човек към непознати хора, с които не мисли, че може някога да се срещне. Впрочем в тоя политико-сантиментален въпрос той не можеше да открие по никой начин търговската идея на господин д’Артанян, а главното му любопитство беше насочено към тая идея. Д’Артанян, който имаше навик да разбира добре нещата и хората, разбра Планше.
— Ей сега ще узнаеш всичко — каза той. — Тоя принц Уелски, крал без кралство, както много добре, се изрази, Планше, ме заинтересува, мене, д’Артанян. Аз видях как той просеше помощ от Мазарини, който е педант, и подкрепа от краля Луи, който е дете, и ми се стори, на мене, човек опитен в тия работи, че в
