умните очи на падналия крал, в лъхащото от него благородство, благородство, което изплава над всичките нещастия, имаше заложби на сърцат човек и на крал.
Планше кимна мълчаливо в знак на съгласие: всичко това още не му изясняваше идеята на д’Артанян. Мускетарят продължи:
— Та ето какъв извод направих. Слушай добре, Планше, защото се приближаваме до заключението.
— Слушам.
— Кралете не растат така гъсто на земята, че народите да ги намират, когато имат нужда от тях. Следователно тоя крал без кралство е, според мене, запазено зърно, което трябва да поникне след време, ако една сръчна, сдържана и силна ръка го посее чисто и просто, като избере почвата, небето и времето.
Планше кимаше все още с глава, което доказваше, че все още не разбира.
— „Злочесто зрънце на крал!“ — си казах и действително се разчувствувах, Планше, а това ме накара да мисля, че предприемам глупост. Ето защо поисках да се посъветвам с тебе, приятелю мой.
Планше почервеня от удоволствие и гордост.
— „Злочесто зрънце на крал! — продължи д’Артанян. — Аз ще те взема и ще те посея на добра почва“.
— Ах, боже мой! — прошепна Планше и погледна втренчено бившия си господар, сякаш се съмняваше дали е с всичкия си ум.
— Е, какво ти е?
— Нищо, господине.
— Ти каза: „Ах, боже мой!“
— Тъй ли?
— Уверен съм в това. Разбираш ли вече?
— Признавам си, господин д’Артанян, страхувам се…
— От какво, че разбираш ли?
— Да.
— А, ти разбираш, че искам да кача отново на трона краля Чарлз II, който няма вече трон? Така ли?
Планше подскочи високо на стола си.
— Аха! — каза той, силно уплашен. — Значи това наричате вие реставрация!
— Да, Планше, нали така се нарича това?
— Несъмнено, несъмнено. Но размислихте ли добре?
— За какво?
— За това, какво има там?
— Къде?
— В Англия.
— А какво има? Я да видим, Планше!
— Най-напред моля да ме извините, господине, че се меся в тия неща, които не ме засягат; но тъй като вие ми предлагате търговска сделка… защото вие ми предлагате търговска сделка, нали?
— Великолепна, Планше.
— Но тъй като вие ми предлагате търговска сделка, аз имам право да я обсъдя.
— Обсъждай, Планше; от обсъждането излиза истината.
— Е добре, щом господарят позволява, ще му кажа, че най-напред там има парламент. А после?
— После армия.
— Хубаво. Виждаш ли друго нещо?
— После народ.
— Това ли е всичко?
— Народ, който се съгласи с падането и смъртта на покойния крал, баща на сегашния, и който не ще поиска да си противоречи.
— Планше, приятелю мой — отговори д’Артанян, — ти разсъждаваш като гъска. Народът… народът е уморен от тия господа, които се наричат с варварски имена и пеят псалми. Песента си е песен, мили ми Планше; аз забелязах, че народите предпочитат да пеят закачливи куплети, а не църковни песни. Спомни си фрондата: как пееха в ония времена! О, добро време беше то.
— Не много, не много добро; за малко щяха да ме обесят.
— Да, но все пак не те обесиха, нали?
— Не.
— И ти започна да трупаш пари сред тия песни, нали?
— Наистина.
— Значи не можеш да се оплачеш?
— Не мога! Но да се върнем на армията и парламентите.
— Аз казах, че вземам двадесет хиляди ливри от господин Планше и че съм влагал също такава сума; с тия четиридесет хиляди ливри ще събера войска.
Планше плесна с ръце; той виждаше, че д’Артанян говори сериозно, и искрено помисли, че господарят му е полудял.
— Войска!… Ах, господине! — каза той с най-прелестна усмивка, като се страхуваше да не би да вбеси тоя луд, — Войска… многобройна?
— Четиридесет души — отвърна д’Артанян.
— Четиридесет срещу четиридесет хиляди, това съвсем не е достатъчно. Вие сам струвате хиляда души, господин д’Артанян, в това съм напълно уверен; но де Ще намерите тридесет и девет души, които да струват колкото вас? А ако ги намерите, кой ще ви даде пари да им платите?
— Не е лошо казано, Планше… Ах, дявол да го вземе! Ти ставаш ласкател.
— Не, господине, аз казвам това, което мисля, и точно затова казвам, че при първото генерално сражение заедно с вашите четиридесет души, много се страхувам…
— Ето защо аз няма да дам генерално сражение, драги Планше — засмяно отговори гасконецът. — В древността имаме прекрасни примери как с отстъпления и изкусни ходове се избягват срещите с неприятеля. Ти трябва да знаеш това, Планше: ами ти командуваше парижаните в деня, когато трябваше да се бият срещу мускетарите; тогава тъй добре пресметна и ходовете, и контраходовете, че съвсем не напусна площад Роял.
Планше се засмя.
— Наистина — каза той, — ако вашите четиридесет души се крият винаги и действуват хитро, могат да се надяват, че няма да бъдат разбити; но нали вие искате да постигнете някаква цел?
— Не ще и дума. Според мене, ето как може да се възстанови бързо негово величество Чарлз II на трона.
— Хубаво! — извика Планше, като удвои вниманието си. — Да чуем плана ви. Но струва ми се преди това, че забравяме нещо.
— Какво?
— Ние оставихме настрана народа, който предпочита да пее закачливи куплети, а не псалми, и армията, с която няма да се сражаваме; но остават парламентите; те съвсем не пеят.
— Но и не се сражават. Планше, как ти, умен човек, се безпокоиш от един куп крескачи, които се смятат за членове на някакво си „парламентче“! Парламентите не ме безпокоят, Планше.
— Ако не безпокоят господина, да минем по-нататък.
— Да, и да стигнем до резултата. Спомняш ли си Кромуел, Планше?
— Слушах много да говорят за него, господине.
— Той беше силен воин.
— И особено страшен лапач.
— Как така?
— Да, на един път лапна цяла Англия.
— Е добре, Планше, ако на другия Ден, след като той лапна Англия, някой лапнеше него самия?
