— О, господине, една от първите аксиоми на математиката е, че съдът трябва да бъде по-голям от съдържанието.
— Много добре!… Ето че стигнахме до нашата работа, Планше.
— Но господин Кромуел умря и сега неговият съд е гробът.
— Мили Планше, с удоволствие виждам, че си станал не само математик, но и философ.
— Господине, при работата ми в бакалницата аз употребявам много печатана хартия; това ме просвещава.
— Браво! Значи ти знаеш в такъв случай — ти не си можал да научиш математиката и философията, без да научиш малко история, — че след великия Кромуел дойде друг, малък.
— Да, той се казваше Ричърд и направи като вас, господин д’Артанян: подаде си оставката.
— Добре, много добре! След великия, който умря, след малкия, който си подаде оставката, дойде трети. Той се нарича господин Мънк. Той е много ловък генерал, защото никога не е влизал в сражение; той е много голям дипломат, защото никога не говори и преди да каже добър ден на един човек, мисли за това дванадесет часа и най-после казва сбогом; и всички не могат да се начудят, защото думите му падат на място.
— Действително това не е лошо — каза Планше. — Но аз зная друг политик, който прилича много на тоя.
— Господин дьо Мазарини, нали?
— Същият.
— Имаш право, Планше; само че господин дьо Мазарини не ламти за френския трон; това променя цялата работа, както виждаш. Е, добре, тоя господин Мънк, пред когото в чинията лежи опечена цяла Англия и който вече си отваря устата, за да я лапне, тоя господин Мънк, който казва на хората на Чарлз II и на самия Чарлз II: „Nescio vos“10…
— Не зная английски — рече Планше.
— Да, но аз зная — отговори д’Артанян. — Nescio vos значи: не ви познавам. Тоя господин Мънк, най- важният човек в цяла Англия, след като я погълне…
— Е добре? — попита Планше.
— Е добре, приятелю мой, отивам в Англия и с моите четиридесет души го отвличам, опаковам го и го докарвам във Франция, където пред възхитения ми поглед се откриват две възможности за облага.
— И пред моя! — извика Планше, обзет от ентусиазъм. — Ще го сложим в една клетка и ще показваме срещу заплащане.
— Е, Планше, това е трета възможност, за която не съм и помислил и която ти откри сега.
— Добра ли е, според вас?
— Да, разбира се; но аз мисля, че моите са подобри.
— Тогава да видим вашите.
— Първо, ще поискам откуп за него.
— Колко?
— Пусто опустяло! Един такъв юначага струва сто хиляди екю!
— О, да!
— Виждаш: първо, ще поискам за него откуп сто хиляди екю.
— Или?…
— Или, което е още по-добро, ще го предам на краля Чарлз. Когато не ще се страхува вече от генерал, когато не ще се надхитря вече с дипломат, кралят сам ще си възвърне трона, а щом си възвърне трона, ще ми брои въпросните сто хиляди екю. Ето каква ми е идеята! Какво ще кажеш за нея, Планше?
— Великолепна, господине! — извика Планше, като трепереше от вълнение. — Но как ви хрумна тая идея?
— Хрумна ми една сутрин на брега на Лоара, когато кралят Луи XIV, нашият любим крал, хленчеше над ръката на госпожица дьо Майчини.
— Господине, уверявам ви, че идеята е безподобна. Но…
— А, значи има „но“.
— Позволете! Но тя може да се сравни с кожата на оная огромна мечка, която, знаете, трябвало да се продаде, но която трябвало да се одере от живата мечка. За да се залови Мънк, ще падне бой.
— Без съмнение, но аз ще събера войска.
— Да, да, разбирам, дявол да го вземе! Един удар — и готово! О, тогава успехът ви е сигурен, господине, защото никой не може да се сравни с вас в такива подвизи.
— Вървеше ми в тях, наистина — отвърна д’Артанян наглед скромно. — Ти разбираш, че ако в тоя случай имах моя мил Атос, моя храбър Портос и моя хитър Арамис, работата беше в кърпа вързана; но те изчезнаха и никой не знае къде могат да се намерят. Значи ще извърша удара съвсем сам. Кажи ми сега: добра ли е работата и изгодно ли е влагането на капитала?
— Много, прекалено много!
— Как така?
— Защото хубавите работи успяват рядко.
— Но тая е сигурна, Планше, и доказателството е, че аз се залавям за нея. Това ще бъде за тебе много хубава печалба, а за мене много интересен подвиг. Ще кажат: „Ето какво извърши господин д’Артанян на старини“; и аз ще заема място в събитията, които ще се разказват, дори и в историята, Планше. Аз съм жаден за слава.
— Господине! — извика Планше. — Като си помисля, че тук, у мене, сред непречистената ми захар, сушените ми сини сливи и канелата ми се обсъжда такъв гигантски план, струва ми се, че бакалницата ми е дворец.
— Внимавай, внимавай, Планше! Ако се разчуе каквото и да е, двамата ни чака Бастилия. Внимавай, приятелю мой, ние тук правим заговор: господин Мънк е съюзник на господин дьо Мазарини. Внимавай!
— Господине, когато има човек честта да ви служи, той не се страхува, а когато има удоволствието да го свързват интереси с вас, той мълчи.
— Много добре, това е по-скоро твоя работа, отколкото моя, тъй като след една седмица аз ще бъда в Англия.
— Заминавайте, господине, заминавайте; колкото по-рано, толкова по-добре.
— Значи парите са готови, а?
— Утре ще бъдат готови, утре ще ги получите от моите ръце. Какво искате: злато или сребро?
— Злато, то е по-удобно. Но как ще уредим всичко това? Я да видим.
— О, боже мой, много просто: ще ми дадете разписка, нищо повече.
— Не, не — живо каза д’Артанян, — във всичко трябва ред.
— И аз мисля така… Но с вас, господин д’Артанян…
— А ако умра там, ако бъда убит от мускетен куршум, ако пукна от пиене на бира?
— Господине, моля ви да повярвате: в тоя случай аз ще бъда толкова опечален от вашата смърт, че няма и да помисля за парите.
— Благодаря, Планше, но редът преди всичко. Ние, като двама прокурорски чиновници, ще напишем заедно спогодба, един вид акт, който би могло да се нарече договор за съдружие.
— На драго сърце, господине.
— Зная, че е мъчно да се напише, но ще се опитаме.
— Да се опитаме.
Планше донесе перо, мастило и хартия. Д’Артанян взе перото, натопи го в мастилото и написа:
„Между господин д’Артанян, бивш лейтенант на кралските мускетари, понастоящем живущ на улица Тиктон, в странноприемница «Козичка», и господин Планше търговец, живущ на улица де Ломбар, в бакалницата «Златно чукало», се сключи следната спогодба:
Образува се дружество с капитал четиридесет хиляди ливри с цел да се експлоатира една идея на господин д’Артанян.
Господин Планше, който знае тая идея и във всички отношения я одобрява, ще връчи на господин д’Артанян двадесет хиляди ливри.
