ням като ученик на Питагор, тоя човек ще има в отряда си любим войник, когото ще направи сержант; сержантът ще проникне в тайната на лейтенанта, ако офицерът излезе честен и не поиска да я продаде. Тогава сержантът, не тъй честен и не тъй честолюбив, ще продаде всичко за петдесет хиляди ливри. Да, да, това е невъзможно! Положително лейтенантът е нещо невъзможно. Но тогава не мога да деля войската си на два отряда и да действувам едновременно на два пункта, без човек като мене, който… Но защо ще действуваме на два пункта, щом трябва да вземем само един човек? Защо ще отслабваме отряда, като го разделяме на две половини, на дясна и лява? Един единствен отряд, по дяволите! Един и командуван от д’Артанян. Чудесно! Обаче ако двадесет души тръгнат заедно, навсякъде ще възбудят подозрение: да, двадесет конници не трябва да вървят като банда; иначе срещу тях ще изпратят рота, която ще поиска паролата и която щом види, че отговорът се бави, ще разстреля господин д’Артанян и хората му като зайци. Ето защо ще се огранича с десет души; по тоя начин мога да действувам просто и с единство; ще бъда принуден да постъпвам предпазливо, а в такава работа предпазливостта е вече половин успех: големият отряд би ме увлякъл може би в някоя глупост. Десет коня могат вече лесно да се купят или набавят. О, отлична идея! И какво пълно спокойствие се разля по жилите ми! Никакви подозрения, пароли, опасности!… Десет души могат да минат за слуги или служители. Десет души могат да водят десет коня със стоки и навсякъде ще бъдат приети добре. Десет души могат да пътуват за сметка на френската търговска къща Планше и съдружие. Никой нищо не може да каже срещу това. Тия десет души, облечени като работници надничари, са с хубав ловджийски нож на пояса, с хубав мускет отзад на коня и с хубав пистолет в кобура на седлото. Те не се карат с никого, защото нямат лоши намерения. Може би те са контрабандисти, но какво от това? Контрабандата не е многоженство, за нея не бесят. Най-лошото, което може да ни се случи, е да конфискуват стоките ни. Да ни конфискуват стоките, голяма работа! Еех, планът е великолепен! Ще взема само десет души: десет души, които ще бъдат решителни колкото четиридесет, които ще ми струват колкото четири и на които, за по-голяма сигурност, няма да кажа нито дума за намерението си; ще им кажа само: „Приятели мои, има да се прави една износна работа“. Така че сатаната ще бъде много лукав, ако ми изиграе някой номер. Петнадесет хиляди ливри спестени! Това е великолепно.
Ободрен от изобретателното си пресмятане, д’Артанян се спря на тоя план и реши да не променя нищо в него. Той имаше вече на списък, доставен от неизчерпаемата му памет, десет имена, прочути между търсачите на приключения, десет имена на хора, забравени от щастието или преследвани от правосъдието.
Д’Артанян стана и веднага отиде да ги търси, като каза на Планше да не го чака за закуска, а може би и за обяд. Ден и половина, прекарани в тичане по разни вертепи на Париж, му бяха достатъчни за реколтата му; и като води разговор с всеки от търсачите на приключения поотделно, той успя за по-малко от тридесет часа да направи чудесна сбирка от страшни мутри, говорещи френски по-лошо от английски, с който щяха да си служат.
По-голямата част бяха гвардейци, достойнствата на които д’Артанян беше имал възможност да оцени при различни случаи. Пиянството, нещастни дуели, неочаквани печалби в играта или икономическите реформи на господин Мазарини ги бяха принудили да търся сянката й — самотата, тия две велики утешителки на неразбраните и оскърбени души.
По лицата и дрехите им се виждаха следите от сърдечните горчивини, изпитани от тях. Лицата на някои бяха изподрани; дрехите на всички бяха станали дрипи. Д’Артанян задоволи веднага най-неотложните им нужди с разумно разпределение на парите, принадлежащи на дружеството; после като проследи тия пари да бъдат употребени за физическото разхубавяване на отряда, той определи среща на наемниците си в Северна Франция, между Берг и Сент Омер. Бяха дадени шест дни срок и д’Артанян познаваше достатъчно добрата воля, хубавото настроение и относителната честност на тия знаменити наемници, за да бъде сигурен, че непременно ще се явят всички.
Като даде заповедите и определи мястото на срещата, той отиде да се сбогува с Планше, който го попита какво прави войската им. Д’Артанян не сметна за нужно да му съобщи за извършената промяна в състава на армията; страх го беше, че ще изгуби доверието на съдружника си. Планше се зарадва много, като узна, че армията е вече събрана и че той е полукрал, който плаща от своя трон тезгях половината от издръжката на войскова част, предназначена да воюва срещу коварния Албион, враг на всички истински французи. И така Планше брои в нови двойни луидори двадесет хиляди ливри на д’Артанян за себе си и после, все тъй в нови двойни луидори, му даде собствените му пари. Д’Артанян сложи четиридесетте хиляди ливри в две торби, претегли ги в двете си ръце и каза:
— Тия пари са много неудобни, драги Планше. Знаеш ли, че това тежи повече от тридесет фунта?
— Е, вашият кон ще отнесе това като перце. Д’Артанян поклати глава.
— Не ми разправяй такива неща, Планше. Един кон, претоварен с тридесет фунта освен куфара за дрехи и конника, не може тъй лесно да мине река, не може тъй леко да прескочи стена или ров, а ако няма кон, няма и конник. Наистина ти не знаеш това, Планше, защото цял живот си служил в пехотата.
— Тогава какво да правим, господине? — попита Планше, изпаднал наистина в затруднено положение.
— Слушай — отговори д’Артанян, — аз ще платя на армията ми, когато се завърне в родния си кът. Задръж моята половина от двадесет хиляди ливри и я употреби в работа през това време.
— А моята половина… — започна Планше.
— Ще я взема със себе си.
— Гордея се с вашето доверие — каза Планше. — Но ако не се завърнете?
— Възможно е, макар че това ми се струва слабо вероятно. Тогава, Планше, в случай, че не се завърна, Дай ми перо, за да си направя завещанието.
Д’Артанян взе перо, хартия и написа на обикновен лист:
„Аз, долуподписаният, притежавам двадесет хиляди ливри, спестени су по су през тридесет и три годишната ми служба при негово величество краля на Франция. От тях давам пет хиляди на Атос, пет хиляди на Портос, пет хиляди на Арамис, за да ги дадат от мое и свое име на моя малък приятел Раул, виконт дьо Бражелон. Последните пет хиляди давам на Планше, за да раздаде с по-малко съжаление другите петнадесет хиляди на моите приятели. В уверение на всичко това се подписвам
д’Артанян“
Планше изглеждаше много любопитен да узнае какво е написал д’Артанян.
— На, прочети — му каза мускетарят.
При последните редове Планше се разчувствува и едва не заплака.
— Вие мислите, че без това не бих дал парите? Тогава не искам вашите пет хиляди ли ври.
Д’Артанян се усмихна.
— Приеми, Планше, приеми, и по тоя начин ти ще изгубиш само петнадесет хиляди ливри, а не двадесет и ти не ще се опитваш да оспориш подписа на твоя господар и приятел, като търсиш да не изгубиш абсолютно нищо.
Как тоя мил господин д’Артанян познаваше сърцето на хората и на дребните търговци!
Тия, които са наричали луд Дон Кихот, защото е отивал да завоюва държава само със Санчо, своя оръженосец-, и тия, които са наричали луд Санчо, защото е отивал с господаря си да завоюва гореказаната държава, тия хора сигурно биха били на същото мнение за д’Артанян и Планше.
Но първият минаваше за остър ум между най-остроумните при френския двор. А вторият с пълно право беше придобил славата на най-умната глава на улица де Ломбар, следователно на Париж, следователно на Франция.
Но ако се погледне на тия двама души и на средствата, с които смятаха да възвърнат един крал на трона му, няма съмнение, че дори най-непрозорливите хора биха се възмутили от самонадеяността на лейтенанта и глупостта на съдружника му.
За щастие д’Артанян не обръщаше никак внимание на глупостите, които се разправяха около него, нито на коментариите, които се правеха за него. Той беше възприел девиза: „Да си вършим работата, а хората нека си приказват“. А Планше беше възприел съвсем друг девиз: „Нека хората си вършат работата, а ние да си мълчим“. И двамата, по навика на всички големи гении, се ласкаеха в дъното на душата си, че имат право те, а не ония, които ги винят.
