разходи по пристанището.
Веднага всеки от наемниците разбра поканата, взе си шапката, изтупа си дрехите и тръгна след д’Артанян.
Но докато се разхождаше и разглеждаше наоколо, д’Артанян не се спря; той тръгна към дюните и десетте му наемници, обезпокоени от неочакваното присъствие на другари отдясно, отляво и отзад, тръгнаха след него, като сърдито се поглеждаха един друг.
Едва в най-затънтеното място на дюните д’Артанян, усмихнат, че ги вижда така на разстояние един от друг, се обърна към тях, махна им миролюбиво с ръка и каза:
— Е, хайде, хайде, господа, няма нужда да се гледаме като вълци! Вие сте създадени да живеете заедно, да се разбирате във всяко отношение, а не да се изяждате един друг.
Тогава недоверчивостта изчезна; тия хора си отдъхнаха, сякаш бяха извадени от погребален ковчег, и благосклонно се заразглеждаха един друг. След това погледнаха началника си, който, владеещ отдавна голямото изкуство да говори на хора с такава закалка, им импровизира следната реч с чисто гасконска енергия:
— Господа, вие всички знаете кой съм аз. Наех ви, защото ви смятам за храбреци и искам да ви взема за съдружници в един славен поход. Представете си, че като работите за мене, вие работите за краля. Предупреждавам ви само, че ако по някакъв начин дадете да се забележи това, ще се видя принуден да ви счупя веднага главата по начин, който намеря за най-удобен. Вие знаете, господа, че държавните тайни са като смъртоносните отрови: докато отровата е в стъкленицата и стъкленицата е запушена, тя не е вредна; извън стъкленицата тя умъртвява. Сега приближете се до мене и ще узнаете от тая тайна всичко, което мога да ви кажа. Всички се приближиха с любопитство.
— Приближете се повече — продължи д’Артанян, — за да не могат да ни чуят нито птицата, която лети над главите ни, нито заекът, който играе в дюните, нито рибата, която изскача от водата Трябва да се узнае и да се докладва на господин суперинтенданта на финансите каква вреда нанася английската контрабанда на френските търговци. Аз ще отида навсякъде и ще видя всичко. Ние сме бедни пикардийски рибари, изхвърлени на брега от бурята. Разбира се, ще продаваме риба като истински рибари. Но могат да се досетят кои сме ние; могат да ни безпокоят; следователно трябва да бъдем в състояние да се защищаваме. Ето защо ви избрах като умни и храбри хора. Ние ще живеем весело и няма да бъдем изложени на голяма опасност, защото зад гърба си имаме могъщ покровител, благодарение на който няма да срещнем големи затруднения. Само едно е неприятно, но надявам се, че след късо обяснение вие ще ми помогнете да изляза от това затруднение. Ето каква е работата: трябва да взема със себе си истински глупави рибари за гребане; такъв екипаж ще ни пречи страшно много; а ако някои от вас са виждали морето…
— О, за това не се грижете! — каза един от наемниците на д’Артанян. — Аз бях три години пленник на туниските пирати и познавам морските маневри като адмирал.
— Я гледай — извика д’Артанян, — какво чудно не що е случайността!
Д’Артанян изрече тия думи с непредаваем израз на престорено добродушие. Той знаеше много добре, че тая жертва на пиратите беше стар корсар, и затова го беше завербувал. Но д’Артанян не говореше никога повече от това, което трябваше да каже, за да не остави хората в съмнение. Той се задоволи с обяснението и прие следствието, без да търси причината.
— А аз — каза друг наемник — случайно имам чичо, който ръководи работите в пристанището Ла Рошел. Още като дете играех на корабите; затова умея да действувам с гребло и платно и мога да съпернича с най-добрия моряк.
Тоя също не лъжеше: той беше гребал шест години на галерите на негово величество.
Другите двама бяха по-откровени: те си признаха съвсем просто, че са служили на военен кораб за наказание, и не се срамуваха от това. Д’Артанян се видя началник на шест войници и четири моряци, като имаше едновременно сухопътна и морска армия. Планше щеше да се възгордее страшно много, ако узнаеше тая подробност.
Оставаше само да се даде главната заповед и д’Артанян я даде точно. Той заповяда на хората си да бъдат готови за заминаване в Хага: едните ще тръгнат по брега към Брескенс, а другите — по пътя към Анверс.
Пресметнаха всеки ден от пътя и си определиха среща точно след петнадесет дни на главния площад в Хага.
Д’Артанян нареди на хората си да вървят на двойки, като всеки си избере спътник по вкус. Самият той избра между най-необесническите фигури двама гвардейци, които познаваше от по-преди и които имаха само два порока: пиянство и комарджийство. Тия хора още не бяха забравили напълно миналото и под чисти дрехи сърцата им биха забили като в миналото. За да не възбуди завист, д’Артанян накара другите да заминат напред. Той остави при себе си своите двама избраници, премени ги от своя гардероб и тръгна с тях.
Именно пред тия двама, наглед удостоени с особено доверие, д’Артанян направи лъжливо признание, което имаше за цел да осигури успеха на предприятието. Той им призна, че става въпрос не да се види колко може Да вреди английската контрабанда на френската търговия, а напротив, колко може да вреди френската контрабанда на английската търговия. Тия хора сякаш повярваха; а и наистина вярваха. Д’Артанян беше съвсем сигурен, че още на първото пируване, когато ще бъдат мъртво пияни, единият от двамата ще разкаже непременно важната тайна на цялата шайка. Той смяташе, че играта му е безпогрешна.
Петнадесет дни след свиждането в Кале цялата шайка се събра в Хага.
Тогава д’Артанян забеляза, че всичките му хора се бяха преоблекли със забележително умение като моряци, пострадали повече или по-малко от морето.
Д’Артанян ги остави да спят в един вертеп на Нюкърк стрийт, а сам си взе прилична квартира на големия канал.
Той узна, че английският крал се беше завърнал при съюзника си Гийом II дьо Насау, щатхалтер на Холандия. Той узна също, че отказът на краля Луи XIV беше поохладил покровителството, давано на нещастния крал, и затова той се е оттеглил в една малка къща в селото Шевенинген, разположено в дюните, на морския бряг, близо до Хага.
Там, разправяха, нещастният изгнаник се утешавал в заточението си с това, че с присъщата на цялото му семейство меланхолия гледал необхватното Северно море, което го отделяло от неговата Англия, както някога то отделяло Мари Стюърт от Франция. Там, зад няколко дървета от хубавата гора на Шевенинген, на ситния пясък, където никнат златните калуни на дюната, Чарлз II вегетираше като тях, по-нещастен от тях, защото живееше с мислите си и ту се надяваше, ту се отчайваше.
Веднъж д’Артанян стигна до Шевенинген, за да се увери дали говорят истината за краля. Наистина той видя как замисленият Чарлз II излезе сам през една вратичка, гледаща към гората, и се заразхожда по брега при залез слънце, без да привлича дори вниманието на рибарите, които, завърнали се вечерта, изтегляха лодките си на пясъчния бряг, като древните мореплаватели на Архипелага.
Д’Артанян позна краля. Той видя как мрачният му поглед се впери в необхватното водно пространство, как върху бледното му лице играеха червените лъчи на слънцето, вече отрязано от черната линия на хоризонта. След това Чарлз II се завърна в самотната къща все тъй сам, все тъй с бавни стъпки, все тъй печален, като се вслушваше как скърца пясъкът под краката му.
Същата вечер, д’Артанян нае за хиляда ливри една рибарска лодка, която струваше най-малко четири хиляди. Той даде хилядата ливри в брой, а другите три хиляди даде на съхранение у кмета. Сетне, през една тъмна нощ, качи незабелязано на нея сухопътния си отряд от шест души; а като настъпи приливът, в три часа сутринта, излезе в открито море, като маневрираше открито с четиримата други и се надяваше на изкуството на своя каторжник, като че ли той беше първият лоцман на пристанището.
XXIII
КЪДЕТО АВТОРЪТ Е ПРИНУДЕН, ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ, ДА СЕ ЗАНИМАЕ МАЛКО С ИСТОРИЯ
Докато кралете и хората се занимаваха така с Англия, която се управляваше съвсем сама и която, трябва да го кажем за нейна похвала, никога не се беше управлявала толкова лошо, един човек, на който бог беше спрял погледа си и сложил пръста си, един човек, предопределен, да впише името си с блестящи
