букви в историята, продължаваше пред очите на всички своето тайнствено и смело дело. Той вървеше напред, но никой не знаеше къде отива, макар че не само Англия, а и Франция, и Европа виждаха, че той върви с твърди стъпки и гордо вдигната глава. Ще кажем тук всичко, което по това време се знаеше за тоя човек.
Мънк се обяви за свободата на Rump parliament или, ако предпочитате, „парламентчето“, както го наричаха тогава; същият парламент, който генерал Ламберт (по подражание на Кромуел, на когото беше сподвижник) подложи на такава плътна блокада, за да му наложи волята си, че през това време нито един член не можа да излезе оттам и само един — Пиер Уентуърт — можа да влезе в него.
Ламберт и Мънк — всичко се свеждаше до тия двама души; първият беше представител на военния деспотизъм, а вторият — на републиканската идея в чистия и вид. Двамата бяха единствените политически представители на революцията, в която Чарлз I изгуби най-напред короната, а после и главата си.
Впрочем Ламберт не криеше намеренията си; той искаше да състави чисто военно правителство и да стане глава на това правителство.
Твърд републиканец, както казваха някои, Мънк искаше да поддържа Rump parliament, това видимо, макар и изродено представителство на републиката. Ловък честолюбец, както казваха други, Мънк просто искаше да си направи от тоя парламент, наглед покровителствуван от него, едно здраво стъпало към трона, от който Кромуел беше успял да свали краля, но върху който не се бе осмелил да седне.
По такъв начин Ламберт, като преследваше парламента, и Мънк, като го поддържаше, се обявиха мълчаливо за неприятели един на друг.
Ето защо Мънк и Ламберт намислиха най-напред всеки да си състави армия: Мънк в Шотландия, където се намираха презвитерианците и роялистите, т.е. недоволните; Ламберт в Лондон, където се намираше, както винаги, най-силната опозиция срещу властта, която беше под носа и.
Мънк умиротвори Шотландия, образува там армия и си създаде убежище; армията пазеше убежището. Мънк знаеше, че още не беше дошъл денят, отбелязан от всевишния, в който можеше да се извърши преврат; затова и шпагата му сякаш се бе срасла с ножницата. Непристъпен в своята дива и планинска Шотландия, абсолютен генерал, крал на армия от единадесет хиляди стари войници, които неведнъж беше водил към победа, той знаеше лондонските интриги много по-добре от Ламберт, който държеше гарнизон в старата част на града. Такова беше положението на Мънк, когато на сто левги от Лондон той се обяви, за защитник на парламента. Ламберт, обратното, както казахме вече, живееше в столицата. Тук беше съсредоточил всичките си действия и бе обединил около себе си всичките си приятели и цялото простолюдие, винаги готово да подпомага неприятелите на установената власт.
И така Ламберт узна в Лондон, че Мънк помагаше на парламента от границите на Шотландия. Той разбра, че няма време за губене, че Туийд не е толкова далеч от Темза и че една армия, особено когато е добре командувана, бързо ще премине от едната река до другата. Освен това знаеше, че като прониква постепенно в сърцето на Англия, армията на Мънк ще расте като снежна топка; която да му послужи за стъпало към преследваната цел. Затова Ламберт събра армията си, страхотна по състав и по брой, и се впусна срещу Мънк, който, подобно на разумен мореплавател, плаващ между подводни скали, се движеше напред бавно и с вдигнат нос, като слушаше шума и душеше вятъра, идващи от Лондон.
Двете армии се срещнаха край Нюкасъл. Ламберт пристигна пръв и зае града.
Винаги предпазлив, Мънк се спря, където беше, и настани генералния си щаб в Колдстрийм на Туийд.
Като видя Ламберт, армията на Мънк изпадна във възторг; обратното, като видя Мънк, армията на Ламберт се обезсърчи. Можеше да се помисли, че тия безстрашни бойци, които вдигаха толкова шум в лондонските улици, бяха тръгнали с надеждата да не срещнат никого и сега, когато срещнаха армия, която развя пред тях не само знамето си, но също тъй делото и убеждението си, можеше да се помисли, казваме, че тия безстрашни бойци започнаха да размишляват, че не са такива добри републиканци като войниците на Мънк, които поддържаха парламента, докато Ламберт не поддържаше нищо, нито дори себе си.
А пък Мънк навярно беше обзет от най-тъжни мисли, защото историята разказва — а знае се, че тая целомъдрена дама не лъже никога, — защото историята разказва, че в деня на пристигането му в Колдстрийм не са могли да намерят нито един овен в целия град.
Ако командуваше английска армия, Мънк сигурно Щеше да се бои, че ще дезертира цялата армия. Но шотландците не приличат на англичаните, за които кървавото месо е от първа необходимост. Шотландците, бедни и скромни хора, могат да се хранят с малко ечемик, счукан между два камъка, размесен с вода от чешмата и опечен на нажежен камък.
След като получиха порцията си ечемик, шотландците престанаха да се безпокоят дали в Колдстрийм има, или няма месо.
Не свикнал на ечемичените питки, Мънк беше гладен; щабът му, също тъй изгладнял като него, гледаше тревожно надясно и наляво, за да узнае какво се готви за вечеря.
Мънк изпрати да съберат сведения; пристигнали в града, разузнавачите му не срещнаха никого и намериха, че всички бюфети са празни; на месарите и хлебарите нямаше какво да се надяват. В Колдстрийм не се намери дори късче хляб за трапезата на генерала.
С постепенното завръщане на разузнавачите, разказите на които ставаха все по-обезпокоителни, Мънк, виждайки ужаса и обезсърчението по лицата на всички, обяви, че не е гладен; впрочем ще ядат на другия ден, защото Ламберт е навярно тук с намерението да започне битка, тоест с намерението да даде хранителните си продукти, ако Нюкасъл бъде превзет, или да избави завинаги войниците на Мънк от глад, ако бъде победител.
Тая утеха подействува само на малцина; но това нямаше голямо значение за Мънк, защото в него под външността на снизходителност се криеше най-страшен деспотизъм.
Затова всички бяха принудени да бъдат доволни или поне да изглеждат доволни. Също тъй изгладнял като хората си, Мънк се отнесе с пълно безразличие към липсващия овен, отряза едно дълго колкото половин пръст късче тютюн, който взе от един свой сержант, и започна да го дъвче, като уверяваше лейтенантите си, че гладът е илюзия, че не може да се чувствува глад, когато може да се даде работа на зъбите.
Тая шега задоволи някои от тия, които не бяха останали убедени от първото заключение, извадено от близостта на Ламберт; броят на неподатливите се намали; караулите бяха поставени, патрулите — разпратени, а генералът продължи оскъдното си ядене в откритата палатка.
Между неговия лагер и неприятелския се издигаше старо абатство, от което днес са останали само няколко развалини, но което тогава беше в пълен блясък и се наричаше Нюкасълско абатство. То беше построено на широк участък, който нямаше връзка нито с полето, нито с реката, защото беше почти цяло блато, подхранвано от изворите и поддържано от дъждовете. Но сред тия локви, покрити с високи треви и тръстики, се намираха ивици твърда земя, които едно време бяха превърнати в зеленчукова градина, парк, изящна градина и други допълнения на абатството; то приличаше на огромен морски паяк, тялото на който е съвсем кръгло, а пипалата се разклоняват много неправилно на различни страни.
Зеленчуковата градина, най-дългото пипало на абатството, се простираше до лагера на Мънк. За нещастие, както казахме вече, беше началото на юни и зеленчуковата градина, занемарена при това, не предлагаше почти нищо на шотландската армия.
Мънк заповяда да пазят това място като най-подходящо за внезапни нападения. Зад абатството се виждаха огньовете на неприятелския лагер; но между тия огньове и абатството се простираше Туийд, който разкриваше блестящите си води под гъстата сянка на няколко големи зелени дъбове.
Мънк познаваше отлично тая позиция — Нюкасъл и неговите околности му бяха служили много пъти за главна квартира. Той знаеше, че през деня може би неприятелят ще изпрати разузнавачи в тия развалини, където може да стане престрелка, но през нощта не ще се осмели да се яви тука. Затова Мънк се чувствуваше в безопасност.
И така войниците му можаха да видят как той след това, което гордо наричаше своя вечеря, тоест след дъвченето на тютюна, заспа, седнал в тръстиковото си кресло, като Наполеон в навечерието на Аустерлиц, и полуосветен от лампата, полуосветен от луната, която изгряваше на хоризонта.
Това показваше, че тогава беше около девет и половина часа вечерта.
Изведнъж Мънк беше събуден от тоя полусън, изкуствен може би, от тълпа войници, които дотичаха с весели викове и започнаха да тропат с крака по рейките на палатката, като шумяха, за да го събудят.
