— О, да, разбира се, чух това.
— И с каква цел?
— Все със същата. Нали все си мечтае да се върне в Англия?
— Наистина — прошепна Мънк замислен.
— При това — прибави рибарят — щатхалтерът… вие го знаете, милорд… Гийом II…
— Е, какво?
— Ще му помогне с всички сили.
— А, чу ли това?
— Не, но така мисля.
— Ти, както изглежда, си силен в политиката, а? — попита Мънк.
— О, милорд, ние, моряците, сме навикнали да имаме работа с водата и въздуха, тоест с двете най- непостоянни неща; следователно рядко се лъжем за останалото.
— Слушай — каза Мънк, като промени разговора, — разправят, че добре ще ни нахраниш.
— Ще се постарая, милорд.
— Най-напред за колко ще ни продадеш своя улов?
— Не съм тъй глупав да определям цената, милорд.
— Защо?
— Защото моята риба ви принадлежи.
— С какво право?
— С правото на по-силния.
— Но все пак моето намерение е да ти я платя.
— Вие сте много великодушен, милорд.
— И дори толкова, колкото тя струва.
— Аз не искам толкова.
— Е, какво искаш тогава?
— Искам да ми позволите да си отида.
— Къде? При генерал Ламберт ли?
— О, не! — извика рибарят. — Защо ще ходя в Нюкасъл, щом нямам риба?
— Във всеки случай изслушай ме.
— Слушам.
— Ще ти дам съвет.
— Как! Милордът иска да ми плати, и при това да ми даде добър съвет! Но милордът ми прави много голяма чест.
Мънк погледна съвсем втренчено рибаря, който все още му вдъхваше подозрение.
— Да, искам да ти платя и да ти дам съвет, защото едното е свързано с другото. И така, ако ти отидеш при генерал Ламберт…
Рибарят направи движение с главата и раменете, като че ли искаше да каже: „Дадено, щом непременно желаете това“.
— Не минавай през блатото — продължи Мънк. — Ти ще носиш пари, а в блатото съм скрил няколко шотландски отряда. Шотландците са несговорчиви хора, зле разбират езика, на който говориш, макар че той е съставен, както ми се струва, от три говора. Те могат да ти вземат онова, което ще ти дам; като се върнеш в родината си, ти ще почнеш да разказваш, че генерал Мънк има две ръце, едната шотландска, а другата английска, и че с шотландската ръка взема обратно онова, което е дал с английската.
— О, генерале, аз ще отида, където поискате, бъдете спокоен — каза рибарят с такъв страх, че можеше да се сметне за преувеличен. — Най-добре е да остана тук, ако ми позволите да остана.
— Не ще и дума — отговори Мънк с едва забележима усмивка. — Но все пак не мога да те оставя тук, в собствената ми палатка.
— Аз и не мисля за това, милорд, и желая само ваша светлост да ми посочи де иска да се настаня. Моля да не се безпокоите: за моряците нощта минава бързо.
— Тогава ще заповядам да те заведат в лодката ти.
— Както желае ваша светлост. Само ако ваша светлост изпрати с мене един дърводелец, аз ще му бъда до немай-къде благодарен за това.
— Защо?
— Защото господата от вашата армия теглеха лодката ми с въже срещу течението и я повредиха в крайбрежните скали, така че сега в нея има два фута вода, милорд.
— Още едно основание, за да се погрижиш за лодката си, струва ми се.
— Милорд, на ваше разположение съм — отвърна рибарят. — Ей сега ще разтоваря кошовете си, където заповядате, после ще ми платите, ако желаете, и ще ме пуснете, ако намерите за добре. Виждате, че съм крайно сговорчив.
— Добре, добре, ти не си лош човек — каза Мънк, изпитателният поглед на който не можа да намери нищо подозрително в светлите очи на рибаря. — Хей, Дигби!
Влезе един адютант.
— Заведете тоя човек и другарите му в малките палатки на кантините, пред блатата; там ще бъдат близо до лодката си и все пак няма да пренощуват във водата. Какво има, Спитхед?
Спитхед се наричаше сержантът, от който Мънк взе тютюн за вечеря.
Спитхед влезе в палатката на генерала, без да бъде повикан, и затова Мънк го запита защо е дошъл.
— Милорд — каза той, — в предните постове току-що дойде един френски благородник и иска да говори с ваша светлост.
Всичко това беше казано, разбира се, на английски.
Макар че разговорът се водеше на тоя език, рибарят потрепера леко; но Мънк не забеляза това, защото се занимаваше със сержанта.
— А кой е тоя благородник? — попита Мънк.
— Милорд — отговори Спитхед, — той ми каза името си, но тия проклети френски имена са толкова мъчни за шотландското гърло, че не можах да го запомня. Освен това караулите ми казаха, че той е същият благородник, който дойде вчера и който ваша светлост не благоволи да приеме.
— Наистина, имах военен съвет.
— Решава ли нещо милордът относно тоя благородник?
— Да, доведете го тука.
— Трябва ли да вземем предпазни мерки?
— Какви?
— Да му завържем очите например.
— А защо? Той ще види само онова, което желая да се види, тоест, че около себе си имам единадесет хиляди храбреци, които горят от нетърпение да пролеят кръвта си за парламента, Шотландия и Англия.
— А тоя човек, милорд? — попита Спитхед и показа рибаря, който през време на тоя разговор стоеше неподвижно като човек, виждащ всичко, но нищо не разбиращ.
— А, наистина — каза Мънк.
Той се обърна към търговеца на риба и прибави:
— Довиждане, любезни приятелю; аз ти намерих помещение. Дигби, отведете го. Не бой се, веднага ще ти се изпратят парите.
— Благодаря, милорд — рече рибарят. Той се поклони и излезе заедно с Дигби.
На сто крачки от палатката той видя другарите си, които си шепнеха оживено и сякаш се страхуваха. Направи им знак, който ги поуспокои.
— Хей, вие! — завика началникът. — Елате тука! Негова светлост генерал Мънк е тъй щедър, че ни плаща рибата, и тъй добър, че ни дава подслон за тая нощ.
Рибарите се присъединиха към началника си и водени от Дигби, малката група тръгна към кантините, където им бяха посочили квартира.
По пътя рибарите минаха в мрака край отряда, който водеше френския благородник при генерал Мънк.
