Нямаше нужда от такъв голям шум. Генералът отвори очи.
— Е, деца мои, какво има? — попита той.
— Генерале — отговориха няколко гласове, — генерале, вие ще вечеряте.
— Аз вечерях, господа — спокойно отговори той, — и както виждате, чаках храната да се смели спокойно. Но влезте и кажете какво ви е довело.
— Генерале, една добра новина.
— А, да не би Ламберт да е изпратил да ни кажат, че ще се бие утре?
— Не, но заловихме една рибарска лодка, която караше риба на лагера в Нюкасъл.
— И сте сбъркали, приятели мои. Лондонските господа са взискателни, те държат на първото си ястие; вие ще ги разсърдите много; тая вечер и утре те ще бъдат безмилостни. Много по-прилично е, повярвайте ми, да изпратите на господин Ламберт рибите и рибарите му, освен ако…
Генералът се замисли за миг.
— Кажете ми, моля ви се — продължи той, — какви са тия рибари?
— Пикардийски моряци, които ловили риба на френските или холандските брегове и били изхвърлени тук от бурята.
— Някои от тях говорят ли на нашия език?
— Началникът им ни каза няколко английски думи. Недоверието на генерала се пробуди, докато получаваше нови сведения.
— Добре — каза той. — Желая да видя тия хора, доведете ги тука.
Един офицер отиде веднага за тях.
— Колко са? — продължи да пита Мънк. — Каква им е лодката?
— Те са десет-дванадесет души, генерале, а лодката им е холандска, както ни се стори.
— И казвате, че карали риба за лагера на господин Ламберт, а?
— Да, генерале. И дори изглежда, че имат доста богат улов.
— Добре, ще видим — каза Мънк.
В тая минута офицерът се завърна и доведе началника на рибарите, човек на около петдесет — петдесет и пет години, но с хубав вид. Беше среден на ръст, с палто от дебел вълнен плат; шапката му бе нахлупена до очите; на пояса му висеше голям нож. Той ходеше, както вървят моряците, тоест неуверено, и поставяше краката право, сякаш забиваше колове.
Мънк впери хитър и проницателен поглед в рибаря и дълго го гледа. Рибарят му се усмихваше с тая полухитра, полуглупава усмивка, която е присъща на нашите селяни.
— Говориш ли английски? — го запита Мънк на чист френски език.
— Много лошо, милорд — отговори рибарят. Отговорът беше даден с бърз и отсечен глас, както говорят хората отвъд Лоара, а не малко провлечено, както говорят в западните и северните области на Франция.
— Но все пак говориш, нали? — попита Мънк, за да се вслуша още веднъж в изговора на рибаря.
— Е, ние, хората на морето, говорим по малко на всички езици — отвърна рибарят.
— Значи ти си моряк рибар?
— Днес съм рибар, милорд, и дори безподобен рибар. Аз улових един лаврак, който тежи най-малко тридесет фунта, и повече от петдесет кефала; улових и малки трески, които ще бъдат чудесни, като се опържат.
— Ти, струва ми се, си ловил повече риба в Гасконския залив, отколкото в Ламанш — каза му Мънк усмихнато.
— Наистина, аз съм южняк; но пречи ли това да бъда добър рибар, милорд?
— Съвсем не и аз купувам улова ти. Сега ми кажи откровено: на кого караше тая риба?
— Милорд, няма да скрия от вас, че отивах в Нюкасъл и карах лодката покрай брега, когато ни срещнаха конници и ни накараха да се върнем до лагера на ваша светлост, като ни заплашваха с мускетен залп. Тъй като нямах оръжие — прибави рибарят с усмивка, — трябваше да се подчиня.
— А защо отиваше при Ламберт, а не при мене?
— Милорд, ще си кажа истината. Ваша милост позволява ли да бъда откровен?
— Да, и дори заповядвам.
— Е добре, милорд, аз отивах при господин Ламберт, защото тия господа от града ядат добре и плащат добре, а вие, шотландците, пуританите, презвитерианците, не зная как да ви нарека, ядете малко и съвсем не плащате.
Мънк вдигна рамене, но в същото време не можа Да не се усмихне.
— А защо, като си южняк, ловиш риба по нашите брегове?
— Защото имах глупостта да се оженя в Пикардия.
— Да; но все пак Пикардия не е Англия.
— Милорд, човекът спуска лодката в морето, а бог и вятърът вършат останалото и й носят, където си искат.
— Значи ти нямаше намерение да слезеш на нашия бряг?
— И дума да не става!
— А къде отиваше?
— Ние се връщахме от Остенде, където бяха забелязани вече скумрии, когато изведнъж силен южен вятър ни отклони от пътя; като видяхме, че е безполезно да се борим с вятъра, ние се оставихме на него да ни носи. За да не изгубим улова, който беше добър, трябваше да го продадем в най-близкото английско пристанище. Най-близо беше Нюкасъл. Случаят беше добър, казаха ни — има много народ и в лагера, и в града. И лагерът, и градът са пълни с много богати и много изгладнели благородници, ни казаха още; тогава аз тръгнах към Нюкасъл.
— А де са другарите ти?
— О, другарите ми останаха в лодката! Те са прости моряци, нищо не знаят.
— А ти знаеш ли?… — попита Мънк.
— О, аз — отговори началникът и се засмя, — аз обиколих къде ли не с баща ми и зная как се казва су, екю, пистол, луидор и двоен луидор на всички европейски езици. Ето защо екипажът ми ме слуша като оракул и ми се подчинява като на адмирал.
— Значи ти сам избра господин Ламберт като най-добър клиент?
— Да, разбира се. И бъдете откровен, милорд, излъгал ли съм се?
— Ще видиш после.
— Във всеки случай, милорд, ако съм се излъгал, грешката е моя и не трябва да се сърдите за това на другарите ми.
„Да, не е глупав тоя хубостник!“ — помисли си Мънк.
Като помълча няколко минути и поразгледа рибаря, генералът попита:
— Ти каза, че идеш от Остенде, а?
— Да, милорд, право оттам, без криволичене.
— Следователно ти знаеш какво става сега тук, защото не се съмнявам, че във Франция и Холандия говорят за нашите работи. Какво прави тоя, който се нарича крал на Англия?
— О, милорд — извика рибарят с шумна и излиятелна откровеност, — ето един щастлив въпрос и вие попаднахте на най-подходящия човек, защото мога да ви дам безподобен отговор. Представете си, милорд, когато отивах в Остенде да продам малкото скумрия, която бяхме уловили, аз видях бившия крал: той се разхождаше по дюните и чакаше конете, които трябваше да го заведат в Хага. Един такъв висок, бледен, с черна коса и малко сурово лице. Изглежда, че съвсем не е добре със здравето и май че холандският въздух не му понася.
Мънк слушаше с голямо внимание бързия, цветист и многословен разказ на рибаря, на език, който не му беше роден; за щастие, както вече казахме, той го говореше с голяма лекота. От своя страна рибарят употребяваше различни думи — френски, английски, а понякога и думи, които не принадлежаха на никакъв език и които бяха гасконски. Впрочем очите му говореха за него, и то тъй красноречиво, че можеше да не се разберат думите му, но не можеше да не се разберат изразителните му погледи.
Генералът изглеждаше все повече и повече доволен от изпита.
— Навярно ти си чул, че тоя бивш крал, както го наричаш, отива в Хага с някаква цел.
