тъмния прозорец. Но преди да събере мислите си, осем моряци на д’Артанян (двама останаха да пазят лодката) донесоха в къщата продълговатия предмет, който в тая минута съдържаше съдбините на Англия. Пари го прие.
Преди да замине от Кале, д’Артанян беше поръчал в тоя град нещо подобно на мъртвешки ковчег, доста широк и доста дълбок, за да може човек да се обръща свободно в него. Дъното и страните, специално постлани, образуваха доста меко легло, в което човек не можеше да умре от морското клатушкане. Малката решетка, за която д’Артанян говореше на краля, наподобяваща забрало на шлем, се намираше там, където беше лицето на пленника. Тя беше направена така, че при най-малкия вик можеше, като се натисне, да заглуши вика и дори да удуши викащия.
Д’Артанян познаваше толкова добре и екипажа си, и пленника си, че по целия път се страхуваше само от две неща: или генералът ще предпочете смъртта пред това необикновено робство и ще накара да го удушат, като поиска да говори, или пазачите му ще се изкушат от обещанията на пленника и ще го сложат него, д’Артанян, в сандъка, на мястото на Мънк.
Ето защо д’Артанян прекара два дни и две нощи край ковчега насаме с генерала, предлагайки му вино и храна, които той отказваше, и опитвайки се непрекъснато да го успокои и да го увери, че няма нищо лошо да му се случи след това странно пленничество. Два пистолета на масата и голата шпага успокояваха д’Артанян относно нескромността на моряците.
Като пристигнаха в Шевенинген, той се успокои напълно. Хората му се страхуваха много от всяко сблъскване с крайбрежните жители. Впрочем той привлече на своя страна тоя, който му служеше морално за лейтенант и когото нарекохме Менвил. Този човек не беше съвсем прост и можеше да изгуби много повече от другите, защото имаше повече съвест. Той се надяваше, че службата при д’Артанян ще му открие бъдеще, и затова беше готов да отиде по-скоро на явна смърт, отколкото да престъпи заповедта на началника. По тая причина, щом стигнаха до брега, именно на него д’Артанян повери сандъка и живота на генерала. Също така пак на него той заповяда да донесе сандъка с помощта на седемте души, щом чуе три изсвирвания. Ние видяхме, че лейтенантът изпълни заповедта.
Когато внесоха сандъка в къщата на краля, д’Артанян отпрати хората си с любезна усмивка и им каза:
— Господа, вие направихте голяма услуга на негово величество крал Чарлз II, който след месец и половина ще бъде крал на Англия. Вашето възнаграждение ще бъде удвоено. Вървете и ме чакайте на лодката.
Веднага всички тръгнаха с такъв шумен възторг, че уплашиха дори кучето.
Д’Артанян беше заповядал да внесат сандъка във вестибюла на краля. Сега той затвори най-грижливо вратата, отвори сандъка и каза на генерала:
— Господин генерал, приемете моите хиляди извинения; постъпките ми не бяха достойни за един човек като вас, добре зная това; но налагаше ми се да ме вземете за прост рибар. При това Англия е много неудобна страна за превози. Надявам се, че ще вземете всичко това под внимание. Но тук, господин генерал — прибави д’Артанян, — вие можете да станете и да ходите.
Той отряза връзките, които стягаха ръцете на генерала. Мънк стана и седна с вид на човек, който чака смъртта.
Тогава д’Артанян отвори вратата в кабинета на Чарлз и му каза:
— Всемилостиви господарю, ето вашия неприятел, господин Мънк; аз си бях обещал да ви направя тая услуга. Тая работа се свърши, сега дайте заповедите си… Господин Мънк — прибави той, като се обърна към пленника, — вие сте пред негово величество крал Чарлз II, върховен господар на Великобритания.
Мънк вдигна към младия принц студено-стоическия си поглед и каза:
— Аз не познавам никакъв крал на Великобритания; аз не познавам дори тук никого, който да бъде достоен да носи името благородник, защото в името на Чарлз II един пратеник, когото взех за честен човек, ми постави безчестна клопка. Аз паднах в нея, толкова по-зле за мене. Сега вие, изкусителят — каза той на краля, — и вие, изпълнителят — каза той на д’Артанян, — запомнете това, което ще ви кажа: във ваша власт е тялото ми, вие можете да го убиете, дори ви съветвам да направите това, защото никога няма да завладеете душата ми, нито волята ми. А сега не чакайте от мене нито дума, защото от тая минута няма да отворя повече уста дори за да викам. Казах.
Той изрече тия думи с дивата и непобедима решителност на най-закоравял пуританин. Д’Артанян погледна пленника си като човек, който знае цената на всяка дума и който определя тая цена по тона, с който е казана.
— Наистина — съвсем тихо каза той на краля — генералът е решителен човек; в продължение на два дни той не поиска да вземе хапка хляб, нито да глътне капка вино. Но тъй като от тая минута ваше величество решава участта му, аз си умивам ръцете, както е казал Пилат.
Прав, бледен и примирен със съдбата, Мънк чакаше с втренчен поглед и скръстени ръце. Д’Артанян се обърна към него.
— Вие разбирате чудесно — каза му той, — че изразите ви, много хубави впрочем, не могат да задоволят никого, нито дори вас самия. Негово величество искаше да приказва с вас, вие се отказвахте от свиждане. Защо сега, когато сте лице срещу лице, когато към това ви принуди сила, независеща от вашата воля, защо ни принуждавате към сурови мерки, които смятам за безполезни и безсмислени? Говорете, дявол да го вземе! Кажете поне едно не!
Мънк дума не продума, Мънк не извърна поглед, Мънк си поглаждаше мустаците със загрижен вид, който предвещаваше, че работите ще се объркат.
През това време Чарлз II беше изпаднал в дълбок размисъл. За първи път той се срещаше с Мънк, тоест с тоя човек, когото толкова желаеше да види; и с дълбок поглед, който бог е дал на орлите и на кралете, той измери бездната на сърцето му.
Виждаше, че Мънк е решил по-скоро да умре, отколкото та говори; тук нямаше нищо необикновено от страна на такъв забележителен човек, на когото беше нанесена страшна рана. В същия миг Чарлз II взе едно от тия решения, за които обикновените хора залагат живота си, генералите — цялото си щастие, а кралете — кралствата си.
— Господине — каза той на Мънк, — в известно отношение вие имате пълно право. И така, аз не искам от вас да ми отговорите, а да ме изслушате.
Настъпи минутно мълчание: кралят гледаше Мънк, който оставаше безстрастен.
— Преди малко вие ми отправихте горчив укор, господине — каза кралят. — Казахте, че един от моите пратеници отишъл в Нюкасъл да ви постави клопка и това между другото няма да бъде разбрано от господин д’Артанян, когото, виждате и на когото впрочем дължа искрена благодарност за великодушната му, за героичната му преданост.
Д’Артанян се поклони почтително. На Мънк и окото не трепна.
— Господин д’Артанян — забележете, господин Мънк, аз не ви казвам това, за да се извинявам, — господин д’Артанян е отишъл в Англия по собствена подбуда, без корист, без заповед, без надежда, като истински благородник, какъвто е, за да направи услуга на един нещастен крал и за да прибави още един красив подвиг към многото извършени от него славни деяния.
Д’Артанян се изчерви малко и се покашля, за да скрие смущението си. Мънк не се помръдна.
— Вие не вярвате на думите ми, господин Мънк, нали? — продължи кралят. — Разбирам го това: такива доказателства за преданост са толкова редки, че е позволено да не им се вярва.
— Господинът не би бил прав, ако не ви вярва, всемилостиви господарю — извика д’Артанян, — защото ваше величество каза сега самата истина, такава истина, че навярно аз съм постъпил зле, като съм заловил генерала, защото това е неприятно на всички без изключение. В действителност, ако това е така, аз съм в отчаяние.
— Господин д’Артанян — каза кралят, като улови ръката на мускетаря, — повярвайте ми, вие ме задължихте повече, отколкото ако ми бяхте спечелили победа, защото вие ми открихте един непознат приятел, на когото вечно ще бъда благодарен и когото ще обичам винаги.
Кралят му стисна сърдечно ръката, поклони се на Мънк и прибави:
— И един неприятел, когото занапред ще ценя както трябва.
В очите на пуританина блесна светкавица, но само една и лицето му, осветено за миг от нея, придоби отново мрачното си безстрастие.
