усърдно, както минута преди това го разпалваха. Но преди всички д’Артанян постави стълба до стената на къщата, като викаше:
— Атос! Аз съм, аз, д’Артанян! Не ме убивайте, мили приятелю!
И след няколко минути стискаше графа в прегръдките си.
През това време Гримо с обикновеното си хладнокръвие разрушаваше укреплението в долния етаж и след като отвори вратата, застана спокойно на прага със скръстени ръце. Само като чу гласа на д’Артанян, изпусна възклицание от изненада.
Щом угасиха огъня, смутените войници се приближиха до генерала. Дигби вървеше начело.
— Генерале, простете ни — каза той. — Ние извършихме всичко това от любов към ваша светлост, мислехме, че сте изчезнали.
— Вие сте луди, господа. Изчезнал! Нима такъв човек като мене изчезва? Да не би случайно да не ми е позволено да отсъствувам, ако намеря за добре, без да ви предупредя? Да не би случайно да ме вземате за обикновен гражданин? Нима един благородник, мой приятел, мой гост, трябва да бъде обсаден, сгащен, заплашен със смърт, защото върху него е паднало подозрение? Какво означава тая дума „подозрение“? Бог да ме убие, ако не разстрелям всички, които тоя честен благородник не е изпратил на оня свят!
— Генерале — жално каза Дигби, — ние бяхме двадесет и осем души: осем загинаха.
— Позволявам на господин граф дьо Ла Фер да присъедини към тия осем и останалите двадесет — рече Мънк.
И подаде ръка на Атос.
— Идете всички в лагера — каза Мънк. — Господин Дигби, вие ще бъдете един месец под арест.
— Генерале…
— Това ще ви научи, господине, да действувате Друг път само по мои заповеди.
— Заповяда ми лейтенантът, генерале.
— Лейтенантът не може да ви дава такива заповеди и тогава той ще отиде под арест на ваше място, ако действително ви е заповядал да изгорите тоя благородник.
— Той не заповяда това, генерале; той заповяда да го заведем в лагера; но господин графът не искаше да ни последва.
— Аз не исках да ограбят къщата ми — каза Атос, като погледна многозначително Мънк.
— И добре сте направили… В лагера, ви казах! Войниците се отдалечиха с наведени глави.
— Сега, когато сме сами — рече Мънк на Атос, — бъдете тъй добър да ми кажете, господине, защо упорствувахте да останете тук? Вашата фелука е толкова близо…
— Чаках ви, генерале — отговори Атос. — Нали ваша светлост ми определи среща след една седмица?
Един красноречив поглед на д’Артанян показа на Мънк, че тия двама тъй храбри и тъй честни мъже не се бяха сговорили да го отвлекат. Той знаеше вече това.
— Господине — се обърна Мънк към д’Артанян, — вие имахте пълно право. Бъдете тъй добър и ме оставете да поприказвам една минута с господин граф дьо Ла Фер.
Д’Артанян се възползува от случая и отиде да се поздрави с Гримо.
Мънк поиска позволение от Атос да влезе в стаята му. Тя беше още пълна с дим и изпочупени предмети. Повече от петдесет куршума бяха минали през прозореца и бяха обезобразили стените. Вътре се намери маса, мастилница и всичко необходимо за писане. Мънк взе перо, написа само един ред, подписа се, сгъна хартията, запечата писмото с пръстена си, връчи посланието на Атос и му каза:
— Господине, занесете, ако обичате, това писмо на краля Чарлз II и заминете още сега, ако нищо не ви задържа тук.
— А буренцата? — попита Атос.
— Рибарите, които ме доведоха, ще ви помогнат да ги пренесете на фелуката. Ако е възможно, заминете след един час.
— Добре, генерале — рече Атос.
— Господин д’Артанян! — извика Мънк от прозореца.
Д’Артанян се качи бързо.
— Прегърнете приятеля си и се сбогувайте с него, господине, защото той се завръща в Холандия.
— В Холандия! — се провикна д’Артанян. — А аз?
— Вие сте свободен да го последвате, господине, но аз ви моля много да останете — каза Мънк. — Ще ми откажете ли?
— О, не, генерале, на вашите заповеди съм! Д’Артанян прегърна Атос и едва успя да се сбогува с него. Мънк ги наблюдаваше двамата. След това той проследи лично приготовленията за заминаването, пренасянето на буренцата във фелуката, качването на Атос в нея, а после улови подръка силно смаяния, силно развълнувания д’Артанян и го поведе към Нюкасъл. Докато вървеше подръка с Мънк, д’Артанян си шепнеше:
— Е, е, струва ми се, че акциите на дружеството Планше и съдружие се покачват отново!
XXXI
МЪНК СЕ ОБРИСУВА
Макар че очакваше много по-голям успех, все пак д’Артанян не разбираше много добре положението. Той мисли дълго и много за пътуването на Атос в Англия, за съюза на краля с Атос и за чудното преплитане на неговото намерение с намерението на граф дьо Ла Фер. Най-добре беше да се предостави на съдбата. Получи се глупава постъпка: д’Артанян извърши подвига, който искаше да извърши, но не получаваше никакви облаги от успеха. Всичко е изгубено, следователно нищо вече не се рискуваше.
Д’Артанян пристигна с Мънк в лагера. Завръщането на генерала направи силно впечатление, защото го мислеха за загинал. Но Мънк със строгото си лице и леденото си държане сякаш питаше усърдните си офицери и възхитените си войници за причината на това ликуване. Лейтенантът го посрещна и му предаде какво безпокойство е причинило на всички заминаването му.
— Защо сте се безпокоили? — попита Мънк. — Нима съм длъжен да ви давам сметка?
— Но, ваша светлост, овците без пастир могат да се страхуват.
— Да се страхуват! — повтори Мънк със спокойния си и мощен глас. — Ах, господине, каква дума!… Бог да ме убие! Ако овците ми нямат зъби и нокти, отказвам се да им бъда пастир. А, вие се уплашихте, господине!
— За вас, генерале.
— Гледайте си работата; ако аз нямам ума, който господ изпращаше на Оливър Кромуел, имам тоя, който той ми е дал, и съм доволен от него, колкото и малък да е.
Офицерът не възрази; така Мънк наложи мълчание на хората си и всички останаха убедени, че той е извършил някакво важно дело или просто ги е изпитвал. Виждаше се, че те познаваха малко тоя добросъвестен и търпелив гений. Мънк, ако беше истински пуританин, трябваше да благодари горещо на своя светия, задето го беше избавил от сандъка на господин д’Артанян.
Докато ставаше всичко това, нашият мускетар не преставаше да си повтаря:
„Боже мой, направи така, че господин Мънк да няма толкова самолюбие като мене; защото, обявявам, ако някой ме сложи в сандък с тая решетка на устата и ме вози така като теле през морето, аз бих запазил такъв неприятен спомен за жалкия си вид в сандъка, така бих се сърдил на тоя, който ме е затворил, така силно бих се страхувал да не видя на лицето му подигравателна усмивка или в държането му смешно подражание на положението ми в сандъка, че… дявол да го вземе, бих му забил нож в гърлото като награда за решетката и бих го заковал в един истински мъртвешки ковчег като спомен за фалшивия, в който киснах два дни.“
И д’Артанян беше искрен, като казваше това, защото нашият гасконец беше наистина много чувствителен. За щастие в ума на Мънк се въртяха други мисли. Той дума не продума за миналото пред плахия си победител, напротив, почти споделяше с него работата си, водеше го на някои разузнавания, навярно с цел да примири д’Артанян със себе си, което без съмнение желаеше силно. Д’Артанян се държеше като най-опитен ласкател: възхищаваше се от цялата тактика на Мънк и реда в лагера му; шегуваше се весело над окопите на Ламберт, който (според думите му) напразно си правеше труда да прави лагер за двадесет хиляди души, докато му бяха достатъчни десет крачки земя за капрала и петдесетте души, които
