велик пълководец, да викаме: „Hurrah for the king Charles II! Hurrah for the captain Monck!“15
И гласът му се сля с хилядите гласове на зрителите, дори ги заглуши за минута. За да изтъкне повече своята преданост, той си свали шапката и я размаха. Някой го улови за ръката точно по средата на излиятелния му лоялизъм (така се наричаше през 1660 година това, което днес се нарича роялизъм).
— Атос! — извика д’Артанян. — Вие тук? И двамата приятели се прегърнаха.
— Вие тук — продължи мускетарят — и като се намирате тук, не сте сред всички придворни, мили графе? Какво! Вие, героят на празника, вие не яздите от лявата страна на негово величество реставрирания крал, както господин Мънк язди от дясната му страна! Наистина, съвсем не разбирам нито вашия характер, нито характера на принца, който ви е толкова задължен.
— Вие се шегувате, мили д’Артанян — отговори Атос. — Никога ли няма да се отучите от тоя лош навик?
— С една дума, не сте в свитата, а?
— Не съм в свитата, защото не поисках да бъда в нея.
— А защо не поискахте?
— Защото не съм нито пратеник, нито посланик, нито представител на френския крал и не е редно да се показвам така при друг крал, който не е мой господар.
— Пусто да остане! Вие се показвахте при покойния крал, баща му.
— Това е друго нещо, приятелю: онзи беше на път да умре.
— И все пак това, което направихте за тоя…
— Направих го, защото трябваше да го направя. Вие знаете обаче, че не обичам излагането на показ. Нека кралят Чарлз II, който няма вече нужда от мене, да ме остави сега на мира и в сянка — това е всичко, което искам от него.
Д’Артанян въздъхна.
— Какво ви е? — попита Атос. — Сякаш това щастливо завръщане на краля в Лондон ви опечалява, приятелю мой, вие, който направихте за негово величество поне толкова, колкото и аз.
— Нали — запита д’Артанян с гасконския си смях, — нали и аз направих много за негово величество, макар че не подозират това?
— О, да! — извика Атос. — И кралят знае това, приятелю мой.
— Знае ли? — рече мускетарят горчиво. — Ей богу, не подозирах това и дори в тая минута се мъчех да го забравя.
— Но той няма да забрави, приятелю мой, уверявам ви.
— Казвате ми това, за да ме утешите малко, Атос.
— Да ви утеша… за какво?
— Пусто да остане, за всички разходи, които направих. Аз се разорих, приятелю мой, разорих се за възстановяването на тоя млад принц, който преди малко подскачаше на кулестия си кон.
— Кралят не знае, че сте се разорили, приятелю мой; но знае, че ви е много задължен.
— Това ще ми помогне ли с нещо, Атос? Кажете! Все пак аз ви отдавам справедливост, вие работихте благородно. Но всъщност аз доведох до благополучен край всичките ви планове, точно аз, макар че наглед попречих на успеха им. Следвайте моята мисъл: вие не бихте убедили може би генерал Мънк с доводи и кротост, докато аз се отнесох тъй жестоко с него, с тоя мил генерал, че доставих на вашия принц случай да се покаже великодушен; това великодушие му беше вдъхнато от щастливата ми грешка; за великодушието Мънк заплати на Чарлз, като му върна трона.
— Всичко това, мили приятелю, е самата истина — отговори Атос.
— Е, добре, макар че е самата истина, не по-малко вярно е, мили приятелю, че аз ще се завърна силно обичан от господин Мънк, който цял ден ме нарича my dear captain16, макар че съвсем не съм му нито мил, нито капитан и силно ценен от краля, който е вече забравил името ми; не по-малко вярно е, казвам, че аз ще се завърна в хубавото ми отечество, проклинан от войниците, които примамих с обещания за тлъста награда, проклинан от добрия Планше, на когото взех част от богатството му.
— Как така? Какво общо има Планше с всичко това?
— Ето какво, мили мой: господин Мънк си въобразява, че е повикал тоя натруфен, усмихнат и обожаван крал, вие си въобразявате, че сте го подкрепили, аз си въобразявам, че съм го довел обратно, народът си въобразява, че го е извоювал отново, самият той си въобразява, че е постигнал целта си с преговори. Но всичко това не е истина: Чарлз II, крал на Англия, Шотландия и Ирландия е възстановен на трона си от един френски бакалин, който живее на улица де Ломбар и се нарича Планше. Ето какво значи величие! „Суета! — казва светото писание. — Суета! Всичко е суета!“
Атос не можа да се въздържи да не се засмее.
— Мили д’Артанян — каза той, като му стисна приятелски ръката, — нима престанахте да бъдете философ? Нима не сте доволен, че ми спасихте живота, като пристигнахте толкова навреме с Мънк, когато тия проклети парламентаристи искаха да ме изгорят жив?
— Хайде, хайде, вие си я бяхте заслужили донякъде тая клада, мили графе! — каза д’Артанян.
— Как! Задето спасих милиона на краля Чарлз ли?
— Какъв милион?
— А, наистина, вие не знаете нищо за него, приятелю мой; но не трябва да ми се сърдите, това не беше моя тайна. Думата „Remember!“, която каза кралят Чарлз върху ешафода…
— И която значи „помни“, нали?
— Точно така. Тая дума значеше: „Помни, че в подземията на Нюкасъл е скрит един милион и че тоя милион принадлежи на моя син“.
— А, сега разбирам. Но разбирам също така — и това е още по-ужасно, — че всеки път, когато си помисли за мене, негово величество Чарлз II ще си каже: „Тоя човек за малко щеше да стане причина да изгубя короната си. За щастие аз бях великодушен, благороден, пълен с присъствие на духа.“ Ето какво ще каже за мене и за краля младият благородник с много износена черна дреха, който в замъка Блоа с шапка в ръка ме питаше дали ще бъда тъй добър да го пусна при френския крал.
— Д’Артанян, д’Артанян! — рече Атос, като сложи ръка върху рамото на мускетаря. — Вие не сте справедлив.
— Имам право за това.
— Не, защото не знаете бъдещето.
Д’Артанян погледна втренчено приятеля си и се разсмя.
Наистина, мили ми Атос — каза той, — у вас се срещат великолепни изрази, които съм чувал само от вас и от господин кардинала Мазарини.
Атос трепна.
— Извинете — продължи д’Артанян със смях, — извинете, ако ви обиждам. Бъдещето! Тю! Колко хубави са думите, които обещават много! Колко добре изпълват устата, когато в нея няма друго нещо! Пусто да остане! След като съм срещал толкова обещаващи думи, кога ще срещна една, която дава? Но да оставим това — продължи д’Артанян. — Какво правите тук, мили ми Атос? Да не сте ковчежник на краля?
— Как, ковчежник на краля ли?
— Да, тъй като притежава един милион, кралят има нужда от ковчежник. Френският крал, който няма пукната пара, има суперинтендант на финансите, господин Фуке. Наистина в замяна на това господин Фуке има доста милиони.
— О, нашият милион хвръкна отдавна — каза Атос и се засмя на свой ред.
— Разбирам: той се е превърнал в атлаз, скъпоценни камъни, кадифе и различни по вид и цвят пера. Всички тия принцове и всички тия принцеси имаха голяма нужда от шивачи и шивачки… Е, Атос, помните ли колко похарчихме, за да се екипираме, когато отивахме за Ла Рошел и искахме да влезем там също на коне? Две или три хиляди ливри, бога ми! Но една кралска дреха е много по-разкошна и трябва милион само за купуването на плата. Кажете, Атос, ако не сте ковчежник, добре ли сте поне в двора?
— Честна дума на благородник, сам не зная — отговори Атос просто.
— Хайде де, не знаете ли?
— Не; не съм виждал краля от Дувър.
