— Значи той е забравил и вас, пусто да остане! Много приятно!
— Негово величество има толкова работи!
— О! — извика д’Артанян с една от тия духовити гримаси, които само той знаеше да прави. — Ето, заклевам се в честта си, че започвам да обичам отново монсеньор Джулио Мазарини. Как, мили Атос, кралят не ви е виждал?
— Не.
— И вие не се разгневихте?
— Аз! Защо? Нима вие си въобразявате, мили д’Артанян, че аз действувах така заради краля? Че аз не познавах тоя млад човек. Защищавах баща му, защото представляваше монархическата власт, свещена за мене, и започнах да служа на сина все от любов към нея. Впрочем баща му беше достоен рицар, крайно благороден човек, помните ли?
— Наистина добър и отличен човек; води окаян живот, но умря във величие.
— Е, добре, мили д’Артанян, тогава разберете това: на тоя крал, на тоя сърцат човек, на тоя приятел на мисълта ми, ако смея да кажа така, аз се заклех в последната минута на живота му да запазя вярно тайната за съкровището, което трябваше да предам на сина му, за да му помогна в случай на нужда. Тоя млад човек дойде при мене; разказа ми за крайната си нужда, като ме смяташе само за жив спомен на баща си; аз изпълних за Чарлз II това, което бях обещал на Чарлз I, нищо повече. Следователно няма никакво значение за мене дали е благодарен, или не. Аз направих на себе си услуга, а не на него, свалих от себе си тая отговорност.
— Винаги съм казвал — рече д’Артанян с въздишка, — че безкористието е най-хубавото нещо на света.
— Е, добре, мили приятелю — забеляза Атос, — самият вие не сте ли в същото положение като мене? Ако разбрах добре думите ви, вие сте се трогнали от нещастието на тоя млад човек; вие постъпихте много по-хубаво от мене: не бяхте абсолютно с нищо задължен към сина на мъченика, а аз трябваше да изпълня дълга си. Вие не трябваше да му заплатите скъпоценната капка кръв, която падна на челото ми от пода на ешафода му. Карало ви е да действувате само сърцето, благородното и добро сърце, което се крие у вас под привидния ви скептицизъм, под саркастичната ви ирония; вие вложихте богатството на един слуга, вашето може би — почти съм уверен в това, благодетелни скъпернико! — и не се признава вашата жертва. Какво значение има? Искате ли да върнем парите на Планше? Разбирам желанието ви, приятелю мой: неприлично е един благородник да взема назаем от подчинения си, без да му върне капитала заедно с лихвите. Е добре, аз ще продам замъка Ла Фер, ако трябва, или ако това е много, някоя малка ферма. Вие ще платите на Планше и бъдете уверен, че в хамбарите ми ще остане още доста жито за нас двамата и за Раул. По такъв начин, приятелю, вие ще бъдете задължен само на себе си и — добре ви познавам — ще ви бъде приятно да си казвате: „Аз създадох един крал“. Така ли е?
— Атос, Атос — каза д’Артанян замислено, — казвал съм ви вече, че когато станете абат, ще дойда да слушам проповедите ви; когато ми кажете, че има ад, пусто да остане, ще ме е страх от огъня и вилите. Вие сте по-добър от мене или по-скоро по-добър от всички хора, а в себе си признавам само едно достойнство: не съм завистлив. Освен тоя порок, бог да ме убие, както казват англичаните, аз имам всички други.
— Аз не познавам никого, който би можал да се сравни с д’Артанян — възрази Атос. — Но ето че пристигнахме незабелязано до къщата, в която живея. Искате ли да се отбиете при мене, приятелю мой?
— Е, но това е, струва ми се, странноприемницата „Еленовият рог“? — извика д’Артанян.
— Признавам си, приятелю, че нарочно я избрах. Обичам старите познати, обичам да сядам на това място, на което се отпуснах, капнал от умора, убит от отчаяние, когато се завърнахте на 31 януари вечерта.
— След като открих жилището на маскирания палач, нали? Да, това беше ужасен ден!
— Тогава елате — каза Атос, като го прекъсна.
Те влязоха в залата, която някога беше обща. Изобщо странноприемницата и особено тая обща зала бяха претърпели големи промени; някогашният съдържател забогатя толкова много, че затвори заведението и превърна тая зала, за която говорим, в склад за колониални стоки. Всички останали стаи на къщата даваше напълно мебелирани на чужденци.
С неизразимо вълнение д’Артанян позна всички мебели в тая стая на първия етаж и дори географската карта, която Портос изучаваше с такава любов в свободното си време.
— Единадесет години оттогава! — извика д’Артанян. — Пусто да остане! Струва ми се, че е минал цял век.
— А на мене ми се струва, че е минал един ден — каза Атос. — Разбирате ли, приятелю мой, каква радост чувствувам при мисълта, че сте тук с мене, че стискам ръката ви, че мога да захвърля надалече шпагата и ножа и да се заловя без недоверие с тая бутилка херес. О, не бих можал да ви изразя тая радост, ако нашите двама приятели седяха тук край масата, а Раул, любимият ми Раул, стоеше на прага и ни гледаше с големите си блестящи и кротки очи!
— Да, да — каза д’Артанян силно развълнуван, — това е истина. Особено съм съгласен с първата част на вашата мисъл: приятно е да се усмихваме на същото място, където напълно основателно треперехме, като мислехме, че всеки миг господин Мордаунт може да се появи на прага.
В тоя миг вратата се отвори и д’Артанян, колкото и да беше храбър, не можа да не потрепери. Атос го разбра и каза усмихнато:
— Това е нашият хазяин, който ми носи някакво писмо.
— Да, милорд — каза добрякът, — наистина нося писмо за ваша светлост.
— Благодаря — рече Атос и взе писмото, без да го погледне. — Кажете, драги хазяине, не познавате ли господина?
Старецът вдигна глава и внимателно погледна д’Артанян.
— Не — отговори той.
— Това е един от тия приятели — продължи Атос, — за които ви говорих и които живееха тук с мене преди единадесет години.
— О, тук живяха толкова чужденци! — забеляза старецът.
— Но ние живеехме тук на 30 януари 1641 година — прибави Атос, като мислеше, че с това пояснение ще раздвижи ленивата памет на съдържателя.
— Възможно е — отговори той усмихнато, — но толкова време мина оттогава!
Поклони се и излезе.
— Благодаря! — каза д’Артанян. — Вършете подвизи, правете революции, опитвайте се да дълбаете името си по камъните или бронза с остри шпаги, има неща, които са по-непокорни, по-твърди, по- безпаметни от желязото, бронза и камъните: това е старият череп на всеки съдържател, забогатял в търговията си. Той не ме познава! Е, а аз наистина бих го познал!
Атос разпечата писмото, като се усмихваше.
— А! — каза той. — Писмо от Пари.
— Охо! — рече д’Артанян. — Четете, приятелю, четете! То сигурно съдържа нещо ново.
Атос поклати глава и прочете:
„Господин графе
Кралят забеляза с най-голямо съжаление, че не се намирахте при него днес при тържественото му влизане. Негово величество ми поръча да ви пиша за това и да ви помоля да си спомните за него. Негово величество ще чака ваша светлост довечера в двореца Сейнт Джеймз между девет и единадесет часа.
С истинско почитание, господин графе, имам чест да бъда ваш най-смирен и най-покорен слуга
Пари.“
— Вие виждате, мили ми д’Артанян — каза Атос, — че не трябва да се съмняваме в добрината на кралете.
— Не се съмнявайте, имате право — отвърна д’Артанян.
— О, мили, скъпи приятелю, простете ми! — прибави Атос, от когото не се изплъзна едва доловимата горчивина на д’Артанян. — Нима оскърбих, без да искам, най-добрия си приятел?
