— Вие сте луд, Атос! Аз ще ви заведа дори до двореца, разбира се, до вратата; тъкмо ще се поразходя.
— Вие ще влезете заедно с мене, приятелю мой. Аз искам да кажа на негово величество…
— Няма нужда! — извика д’Артанян с истинска непресторена гордост. — Лошо е да проси човек, но още по-лошо е да проси чрез другите. Да вървим, приятелю мой, разходката ще бъде много приятна; по пътя ще ви покажа къщата на господин Мънк, който ме прибра при себе си: хубава къща, ей богу! Знаете ли, повече сметка има да бъде човек генерал в Англия, отколкото маршал във Франция!
Атос тръгна, опечален силно от престорената веселост на д’Артанян.
Целият град ликуваше; двамата приятели срещаха непрекъснато ентусиазирани хора, които в опиянението си ги караха да викат: „Да живее добрият крал Чарлз!“ Д’Артанян отговаряше с мърморене, а Атос с усмивка. Така пристигнаха до къщата на Мънк, край която, както казахме, трябваше да минат действително, за да отидат до двореца Сейнт Джеймз.
По пътя Атос и д’Артанян говориха малко, защото ако бяха говорили, щяха да си кажат много неща. Атос мислеше, че ако заговори, ще изкаже по тоя начин радостта си, която ще оскърби приятеля му. А д’Артанян се страхуваше от своя страна, че ако заговори, в думите му ще проличи горчивина, която ще смути Атос. Това беше своеобразно съперничество на мълчание между радостта и лошото настроение. Д’Артанян не можа да се сдържи и поиска да си почеше езика.
— Помните ли, Атос — каза той, — онова място в мемоарите на д’Обинье, където тоя предан слуга, гасконец като мене, беден като мене — и едва не казах храбър като мене — разказва за прекаленото скъперничество на Анри IV? Баща ми казваше винаги, спомням си това, че господин д’Обинье е лъжец. Но все пак вижте как цялата низходяща линия на великия Анри прилича на него в това отношение!
— Моля ви се, д’Артанян, френските крале скъперници? — извика Атос. — Вие сте луд, приятелю мой!
— О, вие не признавате никога недостатъци в другите, защото сам сте съвършен. Но всъщност Анри IV беше скъперник. Луи XIII, синът му, беше също скъперник; ние знаем нещо за това, нали? У Гастон тоя порок се разви до немай-къде; затова го мразеха всички околни. Анриет, горката, беше скъперница по принуда: тя не ядеше всеки ден и не топлеше стаите си всяка зима; и даде пример на сина си Чарлз II, внук на великия Анри IV, който е скъперник като майка си и като дядо си. Какво, добре ли изложих родословието на скъперниците?
— Д’Артанян, приятелю мой — извика Атос, — вие сте много строг към тая порода орли, която се казва Бурбони.
— А, забравих най-добрия… другия внук на беарнеца, Луи XIV, бившия ми господар. Но надявам се, че той е скъперник: той не поиска да даде назаем един милион на брат си Чарлз! Добре! Виждам, че почвате да се сърдите. За щастие ето ни край къщата ми или по-скоро край къщата на моя приятел господин Мънк.
— Мили д’Артанян, вие не ме сърдите, а опечалявате; жестоко е наистина да видиш човек не в положението, на което той има право по заслугите си; но струва ми се, мили приятелю, че вашето име блести не по-малко от най-знаменитите имена във военното дело и в дипломацията. Кажете ми дали Люиновци, Белгардовци и Басомпиеровци са заслужили като нас богатството и почестите; вие имате право, хиляди пъти право, приятелю мой.
Д’Артанян въздъхна и поведе приятеля си в къщата на генерал Мънк.
— Позволете — каза той, — ще оставя кесията си у дома; ако в тълпата ловките лондонски крадци, които се славят дори в Париж, ми задигнат остатъка от нещастните ни екюта, не ще мога да се върна вече във Франция. Впрочем весел заминах от Франция, а още по-весел се завръщам там, защото всичките ми някогашни предубеждения към Англия възкръснаха, придружени от много други.
Атос не отговори нищо.
— И така значи, мили приятелю — каза му д’Артанян, — една минута, и ще дойда с вас. Зная, че бързате да отидете там да получите наградите си, но вярвайте ми, й аз бързам не по-малко от вас да се наслаждавам на вашата радост, макар и отдалече… Почакайте ме. Д’Артанян преминаваше вече вестибюла, когато един човек, полулакей-полувойник, който изпълняваше у Мънк длъжността портиер и пазач, спря нашия мускетар и му каза на английски:
— Извинете, милорд д’Артанян!
— Това пък какво е? Дали и генералът не ме отпраща?… Само това ми липсваше — да бъда изгонен от него!
Тия думи, казани на френски, не трогнаха ни най-малко тоя, за когото се отнасяха, защото портиерът говореше само английски, смесен с най-груб шотландски, Но те поразиха Атос, защото думите на д’Артанян сякаш започваха да се оправдават.
Англичанинът подаде едно писмо на д’Артанян и рече:
— From the general17.
— Да, така е, дава ми път — каза гасконецът. — Да чета ли писмото, Атос?
— Вие сигурно се лъжете — отговори Атос. — Или на тоя свят няма честни хора освен вие и аз.
Д’Артанян вдигна рамене и разпечата писмото, а невъзмутимият англичанин приближи до него голям фенер, при светлината на който нашият мускетар можеше да чете.
— Е, какво ви е? — попита Атос, като видя, че лицето на четеца се промени.
— Ето, четете сам!
Атос взе писмото и прочете:
„Господин д’Артанян,
Кралят съжалява дълбоко, че не сте дошли със свитата му в Сейнт Пол. Негово величество каза, че сте му липсвали, както липсвахте и на мене, драги капитане. Има само едно средство да се поправи всичко това. Негово величество ме чака в девет часа в двореца Сейнт Джеймз. Желаете ли да бъдете там по същото време с мене? Негово величество ви определя тоя час за аудиенция.“
Писмото беше от Мънк.
XXXIII
АУДИЕНЦИЯТА
— Е, какво? — извика Атос с лек укор, когато д’Артанян прочете, писмото на Мънк.
— Какво ли? — повтори д’Артанян, почервенял от удоволствие и малко от срам, задето толкова беше избързал да обвини краля и Мънк. — Проста учтивост… която не ги задължава с нищо, наистина… но все пак е учтивост.
— Никак не ми се вярваше, че младият крал е неблагодарник — каза Атос.
— Ами настоящето му е още много близо до миналото му — възрази д’Артанян. — Но все пак досега всичко оправдаваше мнението ми.
— Съгласен съм, мили приятелю, съгласен съм. А, ето че лицето ви пак просветна! Не можете да си представите колко съм щастлив!
— И така, гледайте — рече д’Артанян, — Чарлз II приема господин Мънк в девет часа; мене ще приеме в десет часа. Това е голяма аудиенция, от тия, които в Лувър наричаме ръсене с придворна светена вода. Хайде, мили приятелю, хайде да отидем и нас да поръсят!
Атос не отговори нищо и двамата тръгнаха с бързи стъпки към двореца Сейнт Джеймс, около който се трупаше още тълпата, за да види по стъклата на прозорците сенките на придворните и силуета на краля. Осем часът беше, когато двамата приятели заеха места в галерията, пълна с придворни и просители. Всеки погледна крадешката тия прости, чуждестранни костюми, тия две благородни, изразителни и решителни лица. От своя страна Атос и д’Артанян измериха с поглед цялото това събрание и се заловиха отново да си приказват.
Изведнъж в края на галерията се чу силен шум: влизаше генерал Мънк, а след него вървяха над двадесет офицери, които търсеха усмивките му. До вчера той беше господар на Англия и затова предполагаха, че човек, който е възстановил Стюъртите, ще има голяма власт в ръцете си.
— Господа — каза Мънк, като се обърна назад, — моля ви, не забравяйте, че вече не представлявам нищо. Неотдавна командувах главната армия на републиката; а тая армия принадлежи на краля и аз ще
