изненадата си.
— Как — каза Атос, — вие сте богат и не сте весел! Вие, който толкова желаехте богатството…
— Приятелю мой, удоволствията, на които не сме навикнали, ни безпокоят повече от скърбите, на които сме навикнали. Дайте ми съвет, моля ви се. Мога да ви попитам за това вас, който винаги сте имали пари: какво прави човек, когато има пари?
— Зависи.
— Какво правехте с вашите пари, за да не се превърнете нито в скъперник, нито в прахосник? Защото скъперничеството изсушава душата, а прахосничеството я удавя… нали?
— Фабриций не би казал по-точно. Но наистина моите пари не са ме притеснявали никога.
— Кажете, под лихва ли ги давахте?
— Не; вие знаете, че имам много хубава къща и че тя е главното ми богатство.
— Зная.
— Така че вие ще бъдете също тъй богат като мене, дори по-богат, ако ги употребите по същия начин.
— А криете ли доходите?
— Не.
— Какво мислите за скривалище в стената?
— Никога не съм се ползувал от скривалища.
— Тогава имате някой доверен човек, който е взел капиталите ви и ви плаща прилични проценти.
— Съвсем не.
— Боже мой, тогава какво правите?
— Харча всичко, което имам, и имам само това, което харча, мили ми д’Артанян.
— А, разбрах! Но вие сте малко принц и петнадесет-шестнадесет хиляди ливри доход ви минават между пръстите; при това имате разни задължения, трябва да приемате…
— Но, струва ми се, че вие сте също такъв големец като мене, приятелю мой, и вашите пари ще ви стигнат.
— Триста хиляди ливри! Тук две трети са излишни.
— Извинете, но ми се стори, че казахте… като че ли чух… въобразих си, че имате съдружник…
— Ах, пусто да остане! Наистина! — извика д’Артанян и се изчерви. — Имам Планше. Забравих за Планше, кълна се в живота си!… Ето че отпадна част от моите сто хиляди екю… Жалко, цифрата беше кръгла, звучеше добре в ушите… Наистина, Атос, аз съвсем не съм богат. Каква памет имате!
— Да, доста добра, слава богу!
— Добрият Планше не се е излъгал в сметките си — промърмори д’Артанян. — Каква спекулация, пусто опустяло! Е, думата си е дума.
— Колко ще му дадете?
— О, той не е лош момък — рече д’Артанян, — ще се оправя добре с него; не забравяйте, че аз положих доста труд, доста усилия, всичко трябва да влезе в сметката.
— Мили мой, аз съм напълно уверен във вас — каза Атос спокойно — и съвсем не се страхувам за добрия Планше; неговите интереси са по-добре във вашите ръце, отколкото в неговите; но сега, когато няма вече какво да правите тук, ние ще заминем, ако ме слушате мене. Ще идете да поблагодарите на негово величество, ще му поискате заповеди и след една седмица ще видим кулите на Нотър Дам.
— Приятелю мой, самият аз изгарям от нетърпение да замина и още сега ще поднеса моите почитания на краля.
— А аз — каза Атос — ще ида да се видя с някои познати и после съм на ваше разположение.
— Ще ми дадете ли Гримо?
— С най-голямо удоволствие… Защо ви е?
— Трябва ми за една много проста работа, която няма да го измори: ще го помоля да пази пистолетите ми, които са на масата, ето тук, край тия сандъци.
— Много добре — отговори Атос невъзмутимо.
— И той няма да мръдне от тука, нали?
— Както и самите пистолети.
— Тогава отивам при негово величество. Довиждане. Действително д’Артанян пристигна в двореца Сейнт Джеймз, където в това време Чарлз II пишеше писма, и го накара да чака цял час.
Като се разхождаше по галерията, от вратите до прозорците и от прозорците до вратите, д’Артанян видя да минава през предните стаи една мантия също като Атосовата; но точно когато искаше да провери кой минава, дежурният го повика при негово величество.
Чарлз II си потриваше ръцете, докато приемаше благодарствените изявления на нашия приятел.
— Кавалере — каза той, — вие не сте прав, като сте ми благодарен; аз не заплатих дори четвърт от истинската цена за историята със сандъка, в който бяхте сложили тоя храбър генерал… искам да кажа, тоя прекрасен херцог Албимарл.
И кралят се разсмя високо.
Д’Артанян сметна, че не трябва да прекъсва негово величество, и премълча скромно.
— Тъкмо се сетих — продължи Чарлз, — наистина ли ви прости скъпият ми Мънк?
— Дали ми е простил? Надявам се, че да, всемилостиви господарю.
— Е, тоя номер беше жесток… Odds-fish! Да се тури в каче като херинга първото лице на английската революция! На ваше място не бих бил тъй спокоен, кавалере.
— Но, всемилостиви господарю…
— Зная, че Мънк ви нарича свой приятел… Но по очите му личи, че има памет, а високите му вежди показват, че е много горд; знаете, grande supercilium19.
„Непременно ще науча латински“ — помисли си д’Артанян.
— Слушайте — весело извика кралят, — трябва да уредя вашето помиряване; ще се заловя с тая работа така…
Д’Артанян си захапа мустака.
— Ваше величество ще ми позволи ли да му кажа истината?
— Кажете, кавалере, кажете.
— Е, добре, всемилостиви господарю, вие ме плашите страшно много… Ако ваше величество се заеме да уреди моята работа, за което, изглежда, има голямо желание, аз съм изгубен, херцогът ще нареди да ме убият.
Кралят избухна отново в силен смях, който превърна страха на д’Артанян в ужас.
— Всемилостиви господарю, за бога, обещайте ми, че ще ме оставите аз сам да уредя тая работа; и ако вие нямате вече нужда от моите услуги…
— Не, кавалере. Вие искате да заминете ли? — попита Чарлз и избухна във все повече и повече обезпокоителен смях.
— Ако ваше величество няма да ми заповяда нищо…
Чарлз стана почти сериозен.
— Имам само една молба. Вижте се със сестра ми, лейди Анриет. Познава ли ви тя?
— Не, всемилостиви господарю. Но… един стар войник като мене не е приятна гледка за млада и весела принцеса.
— Искам, ви казвам, сестра ми да ви познава; искам да може да разчита на вас в случай на нужда.
— Всемилостиви господарю, което е скъпо на ваше величество, ще бъде свещено за мене.
— Добре!… Пари! Добри ми Пари! Ела тука.
Страничната врата се отвори; Пари влезе и щом забеляза кавалера, лицето му светна.
— Какво прави Рочестър? — попита кралят.
— Той е на канала с дамите — отговори Пари.
— А Бъкингам?
— И той е там.
— Много добре. Ще заведеш кавалера при Вилиърз… така се казва херцог Бъкингам, кавалере… и ще помолиш херцога да представи господин д’Артанян на лейди Анриет.
Пари се поклони и се усмихна на д’Артанян.
