— Да, всемилостиви господарю, имах честта да предложа жилище на господин д’Артанян.
— На вас, само на вас ли хрумна тая мисъл?
— Да, милостиви господарю, на мене, само на мене.
— Е, не можеше и да бъде другояче… пленникът е винаги в жилището на победителя си.
Мънк се изчерви на свой ред.
— А, наистина — рече той, — аз съм пленник на господин д’Артанян.
— Без съмнение, Мънк, защото вие не сте се откупили още; но не се безпокойте, аз ви изтръгнах от господин д’Артанян, аз ще платя и откупа.
В очите на д’Артанян заблестя отново радост. Гасконецът започваше да разбира. Чарлз се приближи до него.
— Генералът не е богат — каза той — и не може да ви плати толкова, колкото струва. Аз съм по-богат, разбира се. Но сега, когато той е херцог и почти крал може би и аз не ще бъда в състояние да платя за него.
— Хайде, господин д’Артанян, пощадете ме: колко ви дължа? Очарован от обрата на работата, но не издавайки възторга си, д’Артанян отговори:
— Всемилостиви господарю, ваше величество се безпокои напразно. Когато имах щастието да заловя негова светлост, господин Мънк беше само генерал; следователно трябва да получа откуп за генерал. Нека генералът бъде тъй добър да ми даде шпагата си и аз ще сметна, че са ми заплатили напълно. Само шпагата на генерала струва толкова, колкото той самият.
— Odds-fish!18 — както казваше баща ми — извика Чарлз II. — Ето благородна реч и благороден човек, нали, херцог?
— Кълна се в честта си, така е, всемилостиви господарю! — отговори херцогът.
И изтегли шпагата си.
— Господине — каза той на д’Артанян, — ето това, което желаете. Мнозина са имали по-добри шпаги; но моята, колкото и да е скромна, не се е предавала никога на никого.
Д’Артанян взе с гордост тая шпага, която току-що беше възстановила един крал на трона.
— Охо! — извика Чарлз II. — Какво! Шпагата, която ми върна трона, ще излезе от кралството ми и няма да фигурира един ден между кралските скъпоценности? Не, кълна се в душата си, това няма да го бъде! Капитан д’Артанян, давам двеста хиляди ливри за тая шпага: ако е много малко, кажете.
— Много е малко, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян с неподражаема сериозност. — И преди всичко не искам да я продавам. Но ваше величество желае и това е заповед за мене. Аз се подчинявам; но от уважение към знаменития воин, който ме слуша, аз трябва да оценя залога на победата ми поне с една трета повече. Искам триста хиляди за шпагата или ще я дам безплатно на ваше величество.
И като я улови за острието, той я подаде на краля. Чарлз II се разсмя гръмогласно.
— Благороден човек и весел другар! Odds-fish, на’ ли, херцог? Нали, графе? Той ми се харесва и аз го обичам. Ето, кавалере д’Артанян — прибави той, — вземете това.
И като се приближи до една маса, взе перо и написа един бон за триста хиляди ливри.
Д’Артанян го взе, обърна се важно към Мънк и каза:
— Аз поисках много малко за шпагата, зная това; но повярвайте ми, господин херцог, бих предпочел да умра, отколкото да ме сметнат за алчен скъперник.
Кралят се разсмя отново като най-щастливия човек в кралството си.
— Преди да заминете, кавалере, елате пак да се видим — каза той. — Имам нужда да се запася с веселост, щом моите французи заминават.
— Ах, всемилостиви господарю, веселостта ми не е това, което е шпагата на херцога, и аз ще я дам безплатно на ваше величество — отговори д’Артанян, като не се побираше в кожата си от радост.
— И вие, графе — прибави Чарлз, като се обърна към Атос, — елате и вие. Трябва да ви дам едно важно поръчение. Дайте си ръката, херцог.
Мънк стисна ръката на краля.
— Сбогом, господа — каза Чарлз, като подаде ръце на двамата французи, които сложиха устните си на тях.
— Е, какво, доволен ли сте сега? — попита Атос, когато излязоха от двореца.
— Шт! — отговори д’Артанян, крайно развълнуван от радост. — Още не съм се върнал от ковчежника… По пътя може нещо да ме удари по главата.
XXXIV
НЕУДОБСТВА НА БОГАТСТВОТО
Без да губи време, при първия удобен случай д’Артанян посети господин ковчежника на негово величество.
Тук има удоволствието да размени късче хартия, написано с много лош почерк, срещу огромно количество току-що изсечени златни монети с образа на негово величество Чарлз II.
Д’Артанян умееше винаги да се владее; но в тоя случай не можа да скрие радостта си, която читателят ще разбере може би, ако бъде снизходителен към човек, не виждал от раждането си толкова монети и фишеци от монети, наслагани в наистина приятен ред за окото.
Ковчежникът постави всички тия фишеци в торби, а на всяка торба сложи печат с английския герб, благоволение, каквото ковчежниците не проявяват към всеки.
После безстрастно и със съответната учтивост, дължима на един човек, удостоен с дружбата на краля, той каза на д’Артанян:
— Вземете си вашите пари, господине.
Вашите пари! От тия думи затрептяха всички струни в душата на д’Артанян, струни, за съществуването на които той и не подозираше.
Той заповяда да натоварят торбите в една малка кола и се завърна дълбоко замислен в къщи. Човек, който има триста хиляди ливри, не може да не бъде с намръщено чело: по една бръчка на всеки сто хиляди ливри — това не е много.
Д’Артанян се затвори в стаята си, отказа да яде, не пусна никого при себе си; запали лампата, сложи пълния пистолет на масата и цяла нощ не спа, като търсеше средства как да направи, че тия хубави златни монети, преминали от кралския сандък в неговите сандъци, да не преминат от неговите сандъци в джобовете на някой крадец. Най-доброто средство, което можа да измисли, беше да заключи временно съкровището си с такива здрави ключалки, че никаква ръка да не може да ги счупи, толкова сложни, че никакъв обикновен ключ да не може да ги отключи.
Д’Артанян си спомни, че англичаните са майстори в механиката и охранителната индустрия; той реши да потърси още на другия ден един механик, който да му продаде желязна каса.
Не стана нужда да ходи много далече. Господин Уил Джобсън, който живееше в Пикадили, изслуша искането му, разбра желанието му и му обеща да направи такава секретна ключалка, която ще му възвърне спокойствието.
— Аз ще ви дам съвсем нов механизъм — каза той. — При първия що-годе сериозен опит върху вашата ключалка ще се надигне една невидима плочка и една малка цев, също тъй невидима, ще избълва доста тежко медно гюлле, което ще свали на земята несръчния злодей, и то с голям шум. Какво мислите за това?
— Наистина крайно остроумно! — извика д’Артанян. — Особено ми се харесва медното гюлле. Какви са условията?
— Петнадесет дни за изработването и петнадесет хиляди ливри, платими при предаването — отговори специалистът.
Д’Артанян се намръщи. Петнадесет дни бяха достатъчен срок, за да го избавят лондонските крадци от необходимостта да купува каса. А и много скъпо е да плати петнадесет хиляди ливри за това, което може да има безплатно, ако само бъде малко по-бдителен.
— Ще си помисля — рече мускетарят. — Благодаря, господине.
И той се завърна тичешката в къщи; никой не беше успял още да се допре до съкровището му.
Същият ден Атос дойде на гости на приятеля си и го намери толкова загрижен, че не можа да не изрази
