— Кавалере — продължи кралят, — това е прощалната ви аудиенция; след това можете да заминете, когато желаете.
— Благодаря, всемилостиви господарю.
— Но помирете се с Мънк.
— О, всемилостиви господарю…
— Знаете ли, че един от корабите ми е на ваше разположение?
— Но вие ми правите много голяма чест, всемилостиви господарю, и няма да допусна офицерите на ваше величество да се безпокоят за мене.
Кралят потупа д’Артанян по рамото.
— Никой не се безпокои за вас, кавалере, но за посланика, когото изпращам във Франция и на когото, мисля, ще бъдете на драго сърце другар, защото го познавате.
Д’Артанян погледна с учудване.
— Това е някой си граф дьо Ла Фер… тоя, когото наричате Атос — прибави кралят, като свърши разговора, както го беше започнал — тоест със силен, весел смях. — Сбогом, кавалере, сбогом! Обичайте ме, както аз ви обичам.
Като попита със знак Пари дали не чака някой в съседния кабинет, кралят влезе там и остави кавалера съвсем смаян от тая необикновена аудиенция.
Старецът го улови приятелски подръка и го отведе към градините.
XXXV
НА КАНАЛА
По канала с непрозрачна зелена вода, с мраморни брегове, по които времето беше посяло вече черни петна и снопчета мъхести треви, се плъзгаше величествено дълга лодка, окичена със знамена с английски герб, снабдена с балдахин и постлана с дамаски, ресните на които падаха във водата. Осем гребци натискаха плавно греблата и я придвижваха напред по канала с грациозната бавност на лебедите, които, смутени в тяхното старинно владение от лодката, гледаха отдалече как, минава това великолепие и тоя шум. Казваме тоя шум, защото на лодката се намираха четирима музиканти, които свиреха на китара и на лютня, двама певци и няколко придворни, натруфени със злато и скъпоценни камъни. Придворните се надпреварваха да се усмихват, за да се харесат на лейди Стюърт, внучка на Анри IV, дъщеря на Чарлз I, сестра на Чарлз II, която заемаше почетното място под балдахина на тая лодка.
Ние познаваме младата принцеса, ние я виждахме в Лувър с майка й, когато нямаха нито дърва, нито хляб, когато я хранеха коадюторът и парламентите. Тя прекара младостта си в лишения, подобно на братята си; след това изведнъж се събуди от тоя дълъг и ужасен сън и се видя върху стъпалата на трона, заобиколена от придворни и ласкатели. Като Мери Стюърт при излизането от затвора тя се стремеше силно към живота и свободата и освен това към могъществото и богатството.
Като порасна, лейди Анриет стана чудна хубавица; хубостта й разцъфтя още повече, когато Стюъртите се възкачиха отново на трона. Нещастието й беше отнело блясъка на гордост, но благополучието й го върна. Тя блестеше в радостта на самодоволството си като тия оранжерийни цветя, които забравени през нощта при първия есенен мраз, клюмват, но на следния ден, стоплени от родната атмосфера, се изправят още по- блестящи.
Лорд Вилиърз Бъкингам, син на тоя, който играе толкова забележителна роля в първите глави на романа, лорд Вилиърз Бъкингам, хубав кавалер, меланхолен с жените, весел с мъжете, и Вилмът Рочестър, весел с двата пола, стоеха в тая минута прави пред лейди Анриет и си оспорваха привилегията да я накарат да се усмихне.
А пък младата и хубава принцеса, облегната на кадифена възглавница, бродирана със злато, отпуснала ръце във водата, слушаше равнодушно музикантите, без да ги чува, и чуваше двамата придворни, без да дава вид, че ги слуша.
Лейди Анриет, това същество, пълно с чар, тая жена, която съединяваше в себе си всички прелести на Франция и Англия, не беше обичала още никога и бе жестока в кокетничеството си. Ето защо усмивката, това простодушно благоволение на младите момичета, не осветяваше дори лицето й; и ако понякога вдигаше очи, тя гледаше така втренчено един или друг кавалер, че тяхната любезност, колкото и да бе дръзка, се смущаваше и ставаше плаха.
Между това лодката продължаваше пътя си, музикантите вдигаха страшна врява и придворните започваха да се задъхват като тях. Впрочем разходката се стори навярно монотонна на принцесата, защото изведнъж тя тръсна нетърпеливо глава и каза:
— Е, господа, стига! Да се връщаме!
— Ах, ние сме много нещастни! — рече Бъкингам. — Не можахме да направим разходката приятна на ваше височество.
— Майка ми ме чака — отговори лейди Анриет. — После, ще ви призная откровено, господа, отегчавам се.
След това жестоко признание принцесата се опита да утеши с поглед всеки от двамата младежи, които изглеждаха отчаяни от такава откровеност. Погледът произведе своето действие, двете лица се разведриха; но веднага, като помисли, че е направила твърде много за простосмъртните, кралската кокетка обърна гръб на двамата си обожатели и потъна в мечти, в които те не заемаха очевидно никакво място.
Бъкингам си захапа гневно устните, защото беше наистина влюбен в лейди Анриет и затова вземаше всичко за сериозно. Рочестър си прехапа също устните; но тъй като умът му управляваше винаги сърцето му, направи го чисто и просто за да не се изсмее язвително.
Принцесата отвърна поглед от двамата младежи и загледа стръмния бряг с чудни цъфнали поляни. Тя забеляза отдалече Пари и д’Артанян.
— Кой идва там? — попита тя.
Двамата младежи се обърнаха със светкавична бързина.
— Пари — отговори Бъкингам, — нищо повече от Пари.
— Извинете — възрази Рочестър, — но струва ми се, че с него иде още някой.
— Да, първо — продължи принцесата унило, — а второ, какво означават тия думи: „Нищо повече от Пари“, кажете, милорд?
— Те означават, ваше височество — отвърна обиденият Бъкингам, — че верният Пари, лутащият се Пари, вечният Пари не е, мисля, човек с голяма тежест.
— Вие се лъжете, господин херцог: Пари, лутащият се Пари, както казвате, се е лутал винаги по служба на нашето семейство и винаги ми е било приятно да виждам тоя старец.
Лейди Анриет следваше навика на хубавите жени и особено на кокетните жени: от прищявка минаваше на недоволство; влюбеният понесе вече прищявката й, сега придворният трябваше да се покори на недоволството. Бъкингам се поклони, но не отговори.
— Наистина, ваше височество — каза Рочестър, като се поклони на свой ред, — Пари е образец на служи тел. Но, ваше височество, той не е млад, а ние се смеем само като видим весели неща. Един старец весело нещо ли е?
— Стига, милорд — сухо рече лейди Анриет, — тоя разговор ми е неприятен.
След това, сякаш приказваше на себе си, прибави:
— Просто невероятно е колко малко приятелите на брат ми уважават слугите му!
— Ах! — извика Бъкингам. — Ваше височество ми пронизва сърцето с нож, изкован от собствените ви ръце!
— Какво означава тоя израз, съставен по образец на френските мадригали, господин херцог? Не го разбирам.
— Той означава, ваше височество, че вие самата, тъй добра, тъй пленителна, тъй нежна, се смеехте понякога, извинете, исках да кажа — усмихвахте се на несвързаното бърборене на добрия Пари, за когото сега се застъпвате тъй горещо.
— Е, добре, милорд, ако аз съм се забравяла до такава степен, няма нужда да ми напомняте за това — отговори лейди Анриет.
И направи нетърпеливо движение.
— Струва ми се, че добрият Пари иска да говори с мене. Господин Рочестър, моля ви се, заповядайте да
