минута, за да поприказвам насаме с него.
— Позволявам, милорде — отговори принцесата, — но върнете бързо на сестрата тоя приятел, който е тъй предан на брата.
И тя подаде ръката си на Рочестър, докато Бъкингам улавяше под ръка д’Артанян.
— О, кавалере — започна Бъкингам, — разкажете ми цялата тая история с диамантите; никой в Англия не я знае, дори синът на тоя, който е бил неин герой.
— Милорд, само едно лице имаше право да разкаже цялата тая история, както вие я наричате: това беше баща ви. Той сметна за уместно да мълчи; моля, позволете ми да последвам примера му.
И д’Артанян се поклони като човек, на когото няма да подействуват никакви убеждения.
— Щом е така, господине — каза Бъкингам, — извинете за нескромността ми, моля ви се; и ако някой ден аз също отида във Франция И той се обърна, за да погледне за последен път принцесата, която съвсем не мислеше за него и беше погълната или изглеждаше погълната от разговора с Рочестър.
Бъкингам въздъхна.
— Е, какво? — попита д’Артанян.
— Казвах, че ако някой ден аз също отида във Франция…
— Вие ще отидете, милорд — рече д’Артанян с усмивка, — гарантирам ви това.
— А защо?
— О, аз имам особени начини на предсказване; и когато предсказвам, рядко се лъжа. И така, ако вие дойдете във Франция?…
— Е, добре, господине, ще се осмеля да ви помоля — вас, скъпоценното приятелство на когото връща троновете на кралете, — ще се осмеля да ви помоля за малка частица от големия интерес, който сте проявили към баща ми.
— Милорд — отговори д’Артанян, — повярвайте ми, че аз ще сметна за голяма чест, ако там благоволите да си спомните още, че сте ме видели тук. А сега, позволете.
И като се обърна към лейди Анриет, каза:
— Ваше височество е дъщеря на Франция и като такава надявам се да ви видя отново в Париж. Един от най-щастливите ми дни ще бъде тоя, когато ваше височество ще ми даде някоя заповед, която да ми напомни, че съвсем не сте забравили препоръките на височайшия си брат.
И се поклони на младата принцеса, която с чисто кралска грация му подаде ръката си за целувка.
— Ах, какво би трябвало да направя, за да заслужа такава милост от ваше височество? — попита Бъкингам съвсем ниско.
— Ех, милорд, попитайте господин д’Артанян — отговори лейди Анриет. — Той ще ви каже…
XXXVI
КАК Д’АРТАНЯН КАТО МАГЬОСНИК ИЗВАДИ ВИЛА ОТ ЕДИН ДЪСЧЕН САНДЪК
Думите на краля за самолюбието на Мънк разтревожиха не на шега д’Артанян. През целия си живот лейтенантът владееше голямото изкуство да избира неприятелите си и когато се сблъскваше с безмилостни и непобедими врагове, това означаваше, че не беше можал по никой начин да постъпи другояче. Но гледищата се променят много в живота; всяка година носи промяна в начина на мислене. За една нощ може да се случи така, че онова, което вечерта се е виждало бяло, сутринта да се види черно.
И така, когато замина от Кале с десетте си нехранимайковци, д’Артанян искаше толкова да се срещне с Голиат, Навуходоносор или Холоферн, колкото и да кръстоса шпагата си с някой новобранец или да спори със своята хазайка. Тогава той приличаше на гладен ястреб, който напада овен. Гладът заслепяваше. Но когато д’Артанян се насити, когато забогатя, когато победи и можеше да се гордее с такава мъчна победа, тогава д’Артанян изгуби желание да рискува и почна да взема под внимание всички възможни неуспехи.
И така, като се връщаше от аудиенцията, той мислеше само за едно нещо, тоест да не засяга един тъй могъщ човек като Мънк, един човек, когото се мъчеше да не засята дори Чарлз II, макар че Чарлз II беше крал. Едва затвърдил се на трона, покровителствуваният можеше да има още нужда от покровител и следователно, когато се представи случай, не можеше да му откаже удоволствието да заточи господин д’Артанян или да го затвори в някоя кула на Мидълсекс, или да го удави при преминаването му от Дувър в Булон. Такива удовлетворения се дават от крале на вицекрале и не се смятат за кой знае каква голяма работа. Дори нямаше нужда от съдействието на краля, ако Мънк реши да си отмъщава. Ролята на краля би се ограничила само да прости на ирландския вицекрал действията му срещу д’Артанян. Едно te absolvo20, казано със смях, или драскулките Charles, the king21, сложени като подпис на един пергамент, щяха да бъдат съвсем достатъчни, за да успокоят съвестта на херцог Албимарл; и с тия две произнесени думи или с тия три написани думи клетият д’Артанян щеше да бъде погребан завинаги под развалините на своето въображение.
И после, крайно обезпокоително нещо за такъв предвидлив човек като нашия мускетар, той се виждаше сам и приятелството на Атос не беше достатъчно, за да го успокои. Разбира се, ако ставаше дума да се нанасят удари с шпага, мускетарят можеше да се надява на своя другар; но при деликатните отношения с един крал, когато някой нещастен случай можеше да помогне за оправдаването на Мънк или Чарлз II, д’Артанян познаваше достатъчно Атос, за да бъде уверен, че той ще защищава непременно честността на останалия жив и ще се задоволи да пролее много сълзи върху гроба на умрелия, а ако умрелият беше приятелят му, ще му съчини после надгробен надпис с най-гръмките суперлативи.
„Решително — мислеше си гасконецът и тая мисъл беше резултат от размислите му, които току-що предадохме, — решително трябва да се сдобря с господин Мънк и да се убедя, че е напълно равнодушен към миналото. Ако, да не дава господ, той се сърди все още и помни обидата, ще дам парите си на Атос и ще остана в Англия точно толкова време, колкото е необходимо да го разубедя; а после, тъй като имам добри очи и леки крака, щом видя най-малкия знак на враждебност, ще офейкам и ще се скрия у милорд Бъкингам, който ми се струва добро момче и на когото като награда за гостоприемството му ще разкажа тогава цялата история с диамантите. Тя може да злепостави само една стара кралица, която, омъжена за страшния скъперник господин Мазарини, може да си признае, че на младини е любила един хубав благородник като Бъкингам. Пусто да остане! Свършено, Мънк няма да ме победи. Е, хрумна ми една идея!“
Известно е, че д’Артанян не беше никак беден откъм идеи. През време на монолога си той закопча всички копчета до шията, а нищо не възбуждаше въображението му така силно, както това приготвяне за битка, наричано от римляните „запасване“. Пристигна съвсем запъхтян в дома на херцог Албимарл. Въведоха го при вицекраля с бързина, която доказваше, че го смятат за вътрешен човек. Мънк беше в работния си кабинет.
— Милорд — му каза д’Артанян с откровен израз, който гасконецът умееше да придава тъй добре на хитрото си лице, — милорд, дойдох да поискам съвет от ваша светлост.
Също тъй закопчан морално, както противникът му беше закопчан физически, Мънк отговори:
— Говорете, драги мой.
И лицето му изглеждаше не по-малко откровено от лицето на д’Артанян.
— Милорд, обещайте ми най-напред, че ще пазите тайна и ще бъдете снизходителен.
— Обещавам ви всичко, което поискате. Кажете, какво има?
— Ето какво, милорд: аз не съм напълно доволен от краля.
— А, наистина ли? А от какво не сте доволен, мили лейтенанте?
— Понякога негово величество се шегува много неприлично със своите слуги, а шегата, милорд, е такова оръжие, което наранява силно военните хора като нас.
Мънк се помъчи с всички сили да не издаде мисълта си; но д’Артанян го дебнеше тъй внимателно, че видя на лицето му едва забележима червенина.
— Но аз — отговори Мънк с най-естествен вид, — аз не съм неприятел на шегата, мили ми господин д’Артанян. Моите войници ще ви кажат дори, че много пъти в лагера слушах съвсем равнодушно и дори с известно удоволствие сатиричните песни, които долитаха от армията на Ламберт в моята и които сигурно биха дразнили ушите на по-чувствителен генерал от мене.
— О, милорд — рече д’Артанян, — зная, че сте съвършен човек, зная, че отдавна стоите над всички човешки слабости, но от шега до шега има разлика: колкото за мене, някои шеги могат да ме разсърдят до
