спрат на брега.
Рочестър побърза да повтори заповедта на принцесата. След минута лодката стоеше вече до брега.
— Да слезем, господа — каза лейди Анриет, като търсеше ръката, която й предлагаше Рочестър, макар че Бъкингам беше по-близо до нея и и подаваше своята. Тогава Рочестър със зле прикривана гордост, която прониза изцяло сърцето на нещастния Бъкингам, преведе принцесата по малкото мостче, което хората от екипажа прехвърлиха между лодката и брега.
— Къде отива ваша светлост? — попита Рочестър.
— Вие виждате, милорд, при добрия Пари, който се лута, както казваше милорд Бъкингам, и ме търси с очи, отслабнали от сълзите, пролени над нашите нещастия.
— О, боже мой — рече Рочестър, — колко тъжна сте днес, ваше височество! Ние ви се струваме наистина смешни безумци.
— Говорете за себе си, милорд — прекъсна го Бъкингам ядосано. — Що се отнася до мене, аз толкова не се харесвам на нейна светлост, че просто не съществувам за нея.
Не му отговориха нито Рочестър, нито принцесата; само лейди Анриет поведе по-бързо кавалера си. Бъкингам остана назад и като се възползува от усамотението си, закъса тъй ядно със зъби кърпичката си, че още на третия път батистата стана на парчета.
— Пари, добри Пари — каза принцесата с нежния си глас, — ела тука. Виждам, че ме търсиш, и те чакам.
— Ах, ваше височество — рече Рочестър, като искаше да помогне милосърдно на другаря си, който, както казахме, беше останал назад, — ако Пари не ви вижда, човекът, който върви след него, е достатъчен водач дори за слепец; погледнете, той има огнени очи; тоя човек е фар с две лампи.
— Да, и осветяват много хубаво, много войнствено лице — отвърна принцесата, решила да напада безпощадно с повод и без повод.
Рочестър се поклони.
— Една от тия мъжествени глави, каквито могат да се видят само във Франция — прибави принцесата с настойчивостта на жена, уверена в своята безнаказаност.
Рочестър и Бъкингам се спогледаха, сякаш се питаха: „Но какво става с нея?“
— Господин Бъкингам — каза лейди Анриет, — вижте какво иска Пари. Вървете!
Младият човек взе тая заповед за благоволение, ободри се и затича към Пари, който, следван от д’Артанян, се приближаваше бавно към благородната компания. Пари вървеше бавно, защото беше стар. Д’Артанян вървеше бавно и благородно, както трябваше да върви д’Артанян, подсилен с повече от четвърт милион, тоест без самохвалство, но и без стеснителност. Когато Бъкингам, който изпълняваше с най-голяма бързина заповедите на принцесата — през това време тя седна на една мраморна пейка, сякаш се умори, като направи няколко крачки, — когато Бъкингам се приближи на няколко крачки от Пари, старецът го позна и каза съвсем задъха:
— Ах, милорд, ваша светлост ще благоволи ли да изпълни нареждането на краля?
— За какво, господин Пари? — попита младият човек с известна студенина, смекчавана от желанието да бъде приятен на принцесата.
— Е, негово величество моли ваша светлост да представи господина на лейди Анриет Стюърт.
— Кого? Кой господин? — запита херцогът високомерно.
Както се знае, д’Артанян кипваше лесно; тонът на милорд Бъкингам не му се хареса. Той погледна придворния право в очите и две светкавици блеснаха под смръщените му вежди. После направи усилие над себе си и отговори спокойно:
— Господин кавалера д’Артанян, милорд.
— Извинете, господине, но аз узнах само името ви, и нищо повече.
— Това значи?
— Това значи, че не ви познавам.
— Аз съм по-щастлив от вас, господине — каза д’Артанян, — защото имах честта да познавам добре вашето семейство и особено милорд херцог Бъкингамски, вашия прочут баща.
— Баща ми? — рече Бъкингам. — Наистина, господине, струва ми се, че сега си спомням… Казвате, господин кавалерът д’Артанян? Д’Артанян се поклони.
— Лично — отвърна той.
— Извинете, не сте ли един от тия французи, които са имали известни тайни връзки с баща ми?
— Точно така, господин херцог, аз съм един от тия французи.
— Тогава позволете ми да ви кажа, господине: чудно нещо, докато беше жив, баща ми не чу никога нито дума за вас. — Така е, господине, но той чу за мене в минутата на смъртта си; аз му предадох чрез камердинера на кралица Ана Австрийска известие за опасността, която го заплашваше; за нещастие известието пристигна много късно.
— Няма значение, господине — отговори Бъкингам. — Сега разбирам всичко: вие сте искали да направите услуга на бащата и затова идвате да търсите покровителството на сина.
— Най-напред, милорд — отвърна д’Артанян флегматично, — аз не търся покровителството на никого.
Негово величество крал Чарлз II, на когото имах честта да направя няколко услуги (трябва да ви кажа, господине, че цял живот съм се занимавал с тая работа), кралят Чарлз II, който беше тъй добър да ме почете с известно благоволение, пожела да бъда представен на лейди Анриет, сестра му, на която може би в бъдеще ще имам щастието да бъда полезен. И тъй, кралят знаеше, че сега вие сте при нейно височество, и ме изпрати при вас с посредничеството на Пари. Това е всичко. Аз не искам абсолютно нищо от вас и ако вие не искате да ме представите на нейно височество, ще мина без вас за най-голямо съжаление и ще се осмеля да се представя сам.
— Поне, господине — каза Бъкингам, който искаше да има последен думата, — вие няма да се откажете от едно обяснение, предизвикано от вас.
— Аз не се отказвам никога, господине — отговори д’Артанян.
— Щом сте били в тайни връзки с баща ми, тогава трябва да знаете някоя особена подробност, нали?
— Много време ни дели от тия връзки, господине, защото вие не се бяхте още родили, и не си заслужава трудът да се събуждат толкова спомени заради няколко нещастни диамантчета, които получих от ръцете му и занесох обратно във Франция.
— Ах, господине — живо извика Бъкингам, като се приближи до д’Артанян и му протегна ръка, — значи сте вие! Вие сте тоя, когото баща ми толкова търси и който можеше толкова да чака от нас!
— Да чакам, господине! Там съм в стихията си и цял живот съм чакал.
През това време принцесата, на която дотегна да чака непознатия, стана и се приближи до приказващите.
— Поне, господине — рече Бъкингам на д’Артанян, — вие няма да чакате дълго това представяне, което искате от мене.
След това се обърна, поклони се на лейди Анриет и каза:
— Ваше височество, кралят, вашият брат, желае да имам честта да ви представя господин кавалера д’Артанян.
— За да може в случай на нужда ваше височество да има твърда опора и верен приятел — прибави Пари.
Д’Артанян се поклони.
— Имате ли още нещо да кажете, Пари? — попита лейди Анриет, като се усмихна на д’Артанян.
— Да, кралят желае ваше височество да запази свято в паметта си името и заслугите на господин д’Артанян, на когото негово величество, както сам благоволи да каже, дължи възвръщането на кралството си.
Бъкингам, принцесата и Рочестър се спогледаха учудени.
— Това е друга малка тайна — каза д’Артанян, — с която навярно няма да се хваля пред сина на негово величество краля Чарлз II, както не се хвалих пред вас, господин херцог, за диамантения накит.
— Ваше височество — рече Бъкингам, — за втори път господин кавалерът ми напомня за едно събитие, което толкова възбужда любопитството ми, че ще се осмеля да ви поискам позволение да го отвлека за
