сухари и хвойнова ракия, Мънк го викаше и му казваше:
— Да ядем, господине!
И нито дума повече. При важни случаи обикновено д’Артанян говореше малко и затова от краткостта на Мънк извади неблагоприятно предзнаменование за резултата на поръчението си. Впрочем той имаше много свободно време и непрекъснато се мъчеше да отгатне как Атос се е видял с Чарлз II, как с него са подготвяли тайно това пътуване, как най-после се е вмъкнал в лагера на Мънк; и клетият лейтенант на мускетарите си скубеше по косъм от мустаците всеки път, когато си мислеше, че навярно Атос беше кавалерът, който придружаваше Мънк в прословутата нощ на отвличането.
Най-после след две денонощия Кейзер, който изпълняваше всички заповеди на Мънк, спря на брега на мястото, определено от генерала. Това беше точно устието на малката река, край която Атос беше избрал жилището си.
Денят преваляше; хубавото слънце, подобно на нажежен стоманен щит, скриваше долния край на диска си под синята линия на морето. Фелуката продължаваше да плава напред, нагоре по реката, която на това място е доста широка; но нетърпеливият Мънк заповяда да спрат на брега и Кейзер го свали заедно с д’Артанян на тинестия бряг, в тръстиките.
Решил да се подчинява, д’Артанян вървеше след Мънк абсолютно както вързана мечка върви подир господаря си; но положението му го оскърбяваше силно и той мърмореше съвсем ниско, че не заслужава да се служи на кралете и че най-добрият от тях не струва нищо.
Мънк вървеше с бързи крачки. Той сякаш не беше още уверен, че се намира отново на английска земя, а в далечината вече се виждаха ясно къщите на моряците и рибарите, пръснати по малката крайбрежна улица на това скромно пристанище.
Изведнъж д’Артанян извика:
— О, боже мой! Там гори къща. Мънк вдигна очи. Действително в една от къщите започваше пожар. Беше запален един малък навес до къщата и пламъкът лижеше вече покрива й. Свежият вечерен вятър помагаше на пожара.
Двамата пътници ускориха крачките си, чуха силни викове и като се приближиха, видяха войници, които размахваха оръжията си и протягаха юмруци към запалената къща. Тия закани им бяха попречили да забележат приближаването на фелуката.
Мънк се опря внезапно и за първи път изказа мисълта си с думи.
— Ах! — рече той. — Това не са може би моите войници, а на Ламберт.
Тия думи съдържаха едновременно скръб, страх и укор, които д’Артанян разбра чудесно. Действително през отсъствието на генерала Ламберт можеше да е водил сражение, да е победил, да е разпръснал парламентаристите и да е заел с войската си мястото на Мънковата армия, лишена от предводителя си. При това предположение, което мина от главата на Мънк в ума на д’Артанян, мускетарят направи тоя извод:
„Ще се случи едно от двете: или Мънк е отгатнал и тогава тук има сто ламбертисти, тоест неприятели, които ще ме приемат чудесно, защото на мене дължат победата си; или нищо не се е променило и Мънк, зарадван, че е намерил лагера си на предишното място, няма да се покаже много безмилостен в репресалиите си.“
Като мислеха така, двамата пътници вървяха напред и се намериха сред малка група моряци, които гледаха тъжно горящата къща, но не смееха да кажат нищо, защото се страхуваха от заплахите на войниците. Мънк се обърна към един от тия моряци.
— Какво се е случило? — попита той…
— Господине — отговори морякът, като не позна в Мънк генерала, който се беше загърнал с дебело наметало, — в тая къща живееше чужденец и войниците почнаха да го подозират. Тогава те поискаха да влязат при него под предлог, че трябва да го заведат в лагера; но той не се уплаши от числеността им и каза, че ще убие първия, който се опита да прекрачи прага на вратата; и тъй като някакъв смелчага се спусна напред, французинът го просна на земята с един пистолетен изстрел.
— А, французин ли? — попита д’Артанян, като си потърка ръцете. — Добре!
— Как, добре? — рече морякът.
— Не, не, исках да кажа… Езикът ми се обърка.
— После, господине? Другите войници се разяриха като лъвове; стреляха над сто пъти с мускети по къщата; но французинът беше защитен от стената, и всеки път, когато искаха да влязат през вратата, получаваха по един куршум от лакея му, който стреля много точно! Всеки път, когато заплашваха прозореца, срещаха пистолета на господаря. Вижте, има седем убити.
— А, храбри ми съотечественико! — извика д’Артанян. — Чакай, чакай, идвам ти на помощ и ние ще се разправим с цялата тая сган!
— Един миг, господине — каза Мънк, — чакайте!
— Дълго ли?
— Не, колкото да задам един въпрос.
След това се обърна към моряка и с вълнение, което не можа да скрие въпреки цялото си самообладание, попита:
— Приятелю, моля ви се, на кого са тия войници?
— На кого искате да бъдат? Разбира се, на тоя бесен Мънк!
— Значи не е имало сражение?
— Какво ти сражение? Армията на Ламберт се топи като априлски сняг. Всички бягат при Мънк, офицери и войници. След една седмица Ламберт няма да има повече от петдесет души.
Рибарят беше прекъснат от нов залп срещу къщата и от нов пистолетен изстрел, който отговори на тоя залп и просна на земята най-смелия от нападателите. Гневът на войниците стигна връхната си точка.
Огънят се издигаше все по-високо и над къщата се виеха кълбета от пламъци и дим. Д’Артанян не можа да се сдържи повече.
— Пусто да остане! — каза той на Мънк, като гледаше накриво. — Вие сте генерал, а оставяте войниците си да палят къщите и да убиват хората! И гледате спокойно това, като си греете ръцете на огъня на пожара! Пусто да остане! Вие не сте човек!
— Търпение, господине, търпение! — рече Мънк усмихнато.
— Търпение! Търпение! Докато тоя храбър благородник бъде опечен, нали?
И д’Артанян поиска да се спусне.
— Останете, господине! — каза Мънк заповеднически.
И сам тръгна към къщата. Точно в това време един офицер се приближи до нея и каза на обсадения:
— Къщата гори, след един час ще бъдеш опечен! Има още време. Ако ни кажеш всичко, което знаеш за генерал Мънк, ще ти подарим живота. Отговаряй или, кълна се в свети Патрик…
Обсаденият не отговори. Навярно пълнеше пистолета си.
— Отидоха за подкрепление — продължи офицерът, — След четвърт час около къщата ще има сто души.
— Аз ще отговоря, когато всички се отдалечат — обади се французинът; — аз искам да изляза свободен, да отида сам в лагера или в противен случай убийте ме тук!
— Гръм и мълния! — извика д’Артанян. — Но това е гласът на Атос! Ах, мръсници!
И шпагата му блесна извън ножницата. Мънк го спря и сам се спря, а след това каза със звучен глас:
— Хей, какво става тук? Дигби, защо е тоя пожар? Защо са тия викове?
— Генералът! — извика Дигби и изпусна шпагата.
— Генералът! — повториха войниците.
— Е, какво чудно има тук? — рече Мънк със спокоен глас.
После, когато всички млъкнаха, той запита:
— Кой запали къщата? Войниците наведоха глави.
— Какво, аз питам и не ми се отговаря! — завика Мънк. — Какво, аз укорявам и никой не се оправдава! И пожарът продължава, струва ми се, а?
Веднага двадесетте души се спуснаха за кофи, делви, бъчви и се заловиха да гасят пожара също тъй
