— И така, господин д’Артанян — продължи Чарлз, — ето какво щеше да се случи: господин граф дьо Ла Фер, когото познавате, замина за Нюкасъл…
— Атос! — извика д’Артанян.
— Да, това е прякорът му, струва ми се. Значи граф дьо Ла Фер замина за Нюкасъл и може би щеше да склони генерала на някаква конференция с мене или с някои от моите привърженици, ако вие насила не се бяхте намесили в преговорите.
— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Значи той е влизал в лагера същата вечер, когато аз се промъквах там с моите рибари…
Едва забележимо намръщване на Мънк показа на д’Артанян, че не се беше излъгал.
— Да, да — промърмори той, — стори ми се, че виждам неговата фигура, че чувам неговия глас. Ай, да ме вземе дяволът! О, всемилостиви господарю, простете ми, аз мислех, че нареждам добре работите.
— Тук няма нищо лошо, господине — отговори кралят, — освен това, че генералът ме обвинява в поставянето на клопка, за което съвсем не съм виновен. Не, генерале, не с такова оръжие смятах да си служа срещу вас; скоро ще видите това. А дотогава, когато ви давам честната си дума на благородник, вярвайте ми, господине, вярвайте ми. Сега, господин д’Артанян, позволете да ви кажа една дума.
— Слушам на колене, всемилостиви господарю.
— Вие сте ми предан, нали?
— Ваше величество видя. Извънредно предан.
— Добре. Една дума е достатъчна от човек като вас. Впрочем при думата винаги има и дела. Генерале, моля да ме последвате. Елате с нас, господин д’Артанян.
Доста учуден, д’Артанян се приготви да се подчини. Чарлз II излезе, Мънк го последва, д’Артанян последва Мънк. Чарлз тръгна по пътя, по който беше дошъл при него д’Артанян, и скоро свежият морски вятър облъхна лицата на тримата нощни пътешественици. Чарлз отвори една малка вратичка и на петдесет крачки след нея те се намериха отново на дюните, срещу океана, който беше престанал да се надига и почиваше край брега като уморено чудовище.
Чарлз II вървеше замислен, с наведена глава и мушнал ръка под мантията си. Мънк го следваше свободен, но не съвсем спокоен. Д’Артанян вървеше отзад с ръка върху дръжката на шпагата си.
— Де е лодката, която ви е докарала, господа? — запита Чарлз мускетаря.
— Там долу, всемилостиви господарю; седем души и един офицер ме чакат в нея.
— А, да, виждам! Лодката е изтеглена на пясъка; но вие сигурно не сте дошли с нея от Нюкасъл?
— О, не, всемилостиви господарю! Аз наех на своя сметка една фелука, която хвърли котва на топовен изстрел от дюните. С нея извършихме пътуването.
— Господине — каза кралят на Мънк, — вие сте свободен.
Колкото и твърда воля да имаше, Мънк не можа да задържи едно възклицание. Кралят кимна утвърдително с глава и продължи:
— Ние ще събудим един рибар от селото, който ще спусне лодката си в морето още тая нощ и ще ви заведе, където му заповядате. Господин д’Артанян, когото виждате, ще придружи ваша светлост. Поверявам господин д’Артанян на вашата чест, господин Мънк.
Мънк измърмори от изненада, а д’Артанян въздъхна дълбоко. Кралят сякаш не забеляза това и почука по Дървената решетеста ограда, която заобикаляше къщурката на първия рибар, живеещ в дюните.
— Хей, Кейзер! — извика той. — Ставай!
— Кой ме вика? — попита рибарят.
— Аз, Чарлз, кралят.
— Ах, милорд! — извика Кейзер, като ставаше съвсем облечен от платното, в което спеше като в хамак. — С какво мога да ви услужа?
— Кейзер — каза Чарлз, — ти ще отплуваш веднага. Ето тоя пътник наема лодката ти и ще ти плати добре; обслужи го добре.
И кралят отстъпи няколко крачки, за да може Мънк да говори свободно с рибаря.
— Искам да се прехвърля в Англия — каза Мънк, който говореше толкова холандски, колкото за да се разбере.
— Веднага — отговори рибарят, — ей сегичка, ако искате.
— Дълго ли ще се стягаш за път? — попита Мънк.
— По-малко от половин час, ваша светлост. В тоя момент най-големият ми син се готви за отплуване, защото трябва да заминем на лов за риба в три часа сутринта.
— Е, разбрахте ли се? — попита Чарлз, като се приближи.
— Да, всемилостиви господарю, с изключение на цената — отговори рибарят.
— Това е моя работа — рече Чарлз. — Господинът е мой приятел.
При тая дума Мънк потрепери и погледна Чарлз.
— Добре, милорд — съгласи се Кейзер.
В тоя миг най-големият син на Кейзер, който се намираше на брега, затръби с рог.
— А сега вървете, господа! — каза кралят.
— Всемилостиви господарю — обади се д’Артанян, — нека ваше величество благоволи да ми отдели няколко минути. Аз наех хора; тъй като заминавам без тях, трябва да ги предупредя.
— Свирнете им — каза Чарлз усмихнато.
Д’Артанян свирна действително, докато Кейзер отговаряше на сина си; веднага дотичаха четирима души, водени от Менвил.
— Ето ви добра сума по сметката — каза д’Артанян, като им даваше една кесия, която съдържаше две хиляди и петстотин ливри в злато. — Вървете и ме чакайте в Кале: вие знаете къде.
И д’Артанян пусна с дълбока въздишка кесията в ръцете на Менвил.
— Как, вие се разделяте с нас? — извикаха моряците.
— За късо време — отговори д’Артанян — или за дълго. Кой знае? Но вие получихте вече две хиляди и петстотин ливри; сега получавате още толкова; следователно получихте всичко, което ви се следваше. И така, да се разделим, деца мои.
— А фелуката?
— Не се безпокойте за нея.
— Но там са всичките ни вещи.
— Вземете ги и веднага тръгнете.
— Слушаме, командире.
Д’Артанян се върна при Мънк и му каза:
— Господине, чакам заповедите ви, защото ние ще тръгнем заедно, освен ако компанията ми не ви е приятна.
— Напротив, господине — отговори Мънк.
— Хайде, господа, да се качваме! — викна синът на Кейзер.
Чарлз се поклони учтиво и с достойнство на генерала и му каза:
— Вие ще ми простите навярно ненавременната неприятност, която изпитахте, когато се убедите, че не съм виновен за нищо.
Мънк се поклони ниско, без да отговори. От своя страна Чарлз предпочете да не казва нито дума насаме на д’Артанян, но прибави високо:
— Още веднъж ви благодаря, господин кавалере, благодаря ви за услугите. За тях ще ви заплати господ бог, който, надявам се, запазва само за мене изпитанията и скръбта.
Мънк последва Кейзер и сина му и се качи заедно с тях на лодката.
Д’Артанян ги последва, като мърмореше:
— Ах, нещастни ми Планше, страхувам се много, че извършихме една лоша сделка!
XXX
АКЦИИТЕ НА ДРУЖЕСТВОТО ПЛАНШЕ И СЕ СЕ ПОКАЧВАТ ОТНОВО ДО НОМИНАЛНАТА ЦЕНА
През време на пътуването Мънк говореше с д’Артанян само когато не можеше да се избегне разговорът. Например когато французинът закъсняваше за яденето, лошо ядене, което се състоеше от солена риба,
