може би щяха да му останат верни.
Веднага след завръщането си Мънк се съгласи на свиждане, предложено му от Ламберт в навечерието и на което лейтенантите на Мънк бяха отговорили с отказ под предлог, че генералът е болен. Това свиждане не беше нито дълго, нито интересно. Ламберт попита за политическото верую на своя противник. Мънк отговори, че е напълно съгласен с мнението на мнозинството. Ламберт попита дали не ще е по-полезно да свършат разпрата си със съюз вместо със сражение. Мънк поиска една седмица, за да помисли. Ламберт не Посмя да му откаже, макар че когато тръгваше на поход, твърдеше, че веднага ще унищожи армията на Мънк. Ето защо, когато след това свиждане, нетърпеливо очаквано от привържениците на Ламберт, не последва нито мир, нито сражение, бунтовната армия на Ламберт (както предвидя д’Артанян) започна да предпочита добрата кауза пред лошата и парламента, колкото и да не бе зачитан, пред пищните, но нищожни намерения на генерал Ламберт.
Освен това си спомниха за добрите лондонски обеди, за изобилието от малцова бира и херес, с които гражданите гощаваха своите приятели, войниците. Войниците на Ламберт гледаха с ужас черния походен хляб, мътната вода на Туийд, прекалено солена за пиене, прекалено безсолна за готвене, и си казваха: „Няма ли да бъдем по-добре на другата страна? Месото в Лондон не се ли пече за Мънк?“
Оттогава в армията на Ламберт се заговори само за бягство. Войниците се оставяха да бъдат увличани от силата на принципите, които, като дисциплината, са необходима връзка, за да има цяло тяло, съставено с някаква цел. Мънк защищаваше парламента, Ламберт го нападаше. Мънк желаеше толкова да поддържа парламента, колкото и Ламберт, но той го написа на знамената си, така че всички от противната партия бяха принудени да напишат върху своите: „Бунт“, което звучеше лошо в пуританските уши. И така, войниците идваха от Ламберт при Мънк, както грешниците идват от Ваал при бога.
Мънк си направи сметката: ако на ден има по хиляда дезертьори, Ламберт ще се задържи двадесет дни. Но при падането тежестта и бързината се увеличават непрекъснато: първия ден имаше сто бегълци, втория — петстотин, третия — хиляда. Мънк мислеше вече, че е достигната средната величина. Но от хиляда числото на бегълците скочи на две, после на четири и след една седмица Ламберт, почувствувал, че не може да влезе вече в сражение, ако му предложат да се бие, реши благоразумно да вдигне през нощта лагера си, за да се завърне в Лондон и да изпревари Мънк, като си състави отново силна армия от остатъците на военната партия.
Но Мънк, свободен и необезпокояван от нищо, тръгна като победител право към Лондон, като увеличаваше армията си с всички хора, които сами не знаеха ясно към коя партия принадлежат. Той разположи лагера си в Бърнет, тоест на четири левги от столицата; парламентът го носеше на ръце, защото мислеше, че е намерил в него покровител; народът го чакаше — искаше знаменитият пълководец да се обрисува, за да го прецени. Сам д’Артанян не можеше да каже нищо за тактиката му. Той наблюдаваше и се възхищаваше. Мънк не можеше да влезе в Лондон с взето решение, без да предизвика там гражданска война. Той реши да изчака.
Внезапно въпреки общото очакване Мънк изгони военната партия от Лондон, настани се в старата част на града всред гражданите по заповед на парламента; после, в момент, когато гражданите викаха срещу Мънк, когато дори войниците обвиняваха началника си, Мънк, напълно уверен, че мнозинството е на негова страна, обяви на „парламентчето“, че трябва да се откаже от правата си, да вдигне обсадата и да отстъпи мястото си на правителство, което нямаше да се шегува. Мънк оповести тая декларация, опрян на петдесет хиляди шпаги, към които същата вечер с безумно радостни „ура“ се присъединиха петстотинте хиляди жители на славния град Лондон.
Най-после, когато след тържеството си и шумните си пиршества по улиците народът търсеше с очи на кого да предаде властта, изведнъж узнаха, че от Хага е тръгнал един кораб, на който се намира Чарлз II и богатството му.
— Господа — каза Мънк на офицерите си, — аз отивам да посрещна законния крал. Който ме обича, да ме последва!
Бурни викове от възторг посрещнаха тия думи. Като ги чу, д’Артанян потрепера от удоволствие.
— Пусто да остане! — каза той на Мънк. — Това е смело, господине.
— Вие ще ме придружите, нали? — попита Мънк.
— Не ще и дума, генерале! Но кажете ми, моля ви се, какво написахте с Атос, тоест с господин граф дьо Ла Фер… помните… в деня на нашето пристигане?
— Аз нямам тайни от вас — отговори Мънк. — Написах само тия думи: „Всемилостиви господарю, чакам ваше величество след шест седмици в Дувър“.
— А, тогава няма да кажа, че това е смело — рече д’Артанян. — Ще кажа, че е добре изиграно. Смел ход!
— Вие ги разбирате тия работи — отвърна Мънк. Това беше единственото загатване на генерала за пътешествието му в Холандия.
XXXII
КАК АТОС И Д’АРТАНЯН СЕ СРЕЩНАХА ОТНОВО В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „ЕЛЕНОВ РОГ“
Английският крал влезе с голяма тържественост в Дувър, после в Лондон. Той повика братята си; доведе майка си и сестра си. Англия беше толкова дълго време предоставена сама на себе си, тоест на тиранията, посредствеността и безразсъдството, че завръщането на краля Чарлз II, впрочем познат на англичаните само като син на човека, на когото бяха отсекли главата, беше празник за трите съединени кралства. Ето защо всички тия благопожелания, всички тия възторжени викове, които придружаваха завръщането му, поразиха така младия крал, че той се наведе към ухото на Джек Йоркски, по-малкия си брат, и му каза:
— Наистина, Джек, наша грешка е, струва ми се, че тъй дълго време отсъствувахме от една страна, където толкова ни обичат.
Шествието беше великолепно. Чудното време благоприятствуваше за тържествеността. Чарлз стана като по-преди млад, като по-преди весел; изглеждаше преобразен; сърцата му се усмихваха като слънцето.
В тая шумна тълпа от ласкатели и обожатели, които сякаш бяха забравили, че са водили на ешафода в Уайтхол бащата на новия крал, един човек, облечен като лейтенант на мускетари, гледаше с лека насмешка ту народа, който ревеше от възторг, ту Чарлз II, който се преструваше на трогнат и се кланяше — особено на жените: техните букети падаха под краката на коня му.
— Колко хубав занаят е да бъдеш крал! — си казваше тоя човек, който толкова се беше загледал и толкова се беше замислил, че се спря насред пътя, когато шествието минаваше. — Наистина ето един крал, обсипан със злато и диаманти като Соломон, изпъстрен с цветя като пролетна поляна; той ще гребе с шепи от огромната хазна, в която неговите поданици, сега много верни, а по-преди много неверни, са му събрали купища злато. Сега просто го затрупват с букети, а ако се беше явил преди два месеца, щяха да го обсипят с толкова гюллета и куршуми, с колкото цветя го обсипват сега. Положително от значение е да си се родил знатен — не искам с това да обидя незнатните, които, както твърдят, не отдават значение на това, какви са се родили.
Шествието продължаваше да минава; заедно с краля се отдалечиха и възторжените викове по посока на двореца; но блъсканицата не намаляваше за нашия офицер.
— Пусто да остане! — продължаваше нашият философ. — Всички тия хора ме настъпват по краката и почти не ме поглеждат или по-скоро не ме смятат за нищо, защото са англичани, а аз съм французин. Ако запитат всички тия хора: „Какво е д’Артанян?“, те ще отговорят: „Nescio vos“. Ho ако им кажат: „Ето кралят минава! Ето господин Мънк минава!“, те ще си раздерат гърлото да викат: „Да живее кралят! Да живее господин Мънк!“ Все пак — продължаваше той, като изпращаше с присъщия му лукав и понякога горд поглед отдалечаващата се тълпа, — все пак помислете малко, добри хора, какво е извършил вашият крал Чарлз, какво е извършил господин Мънк и после си спомнете какво е извършил горкият непознат, наричан д’Артанян. Наистина вие не знаете какво е извършил, защото той е непознат, а това ви пречи може би да разсъждавате. Но хайде де, какво значение има това! То не пречи на Чарлз II да бъде велик крал, макар че прекара дванадесет години в заточение, а на господин Мънк да бъде велик пълководец, макар че извърши пътешествие до Холандия в сандък. И така, щом е общопризнато, че единият е велик крал, а другият —
