— В тоя миг се върна Ана Австрийска; като отиваше при сина си, тя беше срещнала в предните стаи нов лекар шарлатанин.
Отнасяше се за един прах, който трябваше да спаси кардинала. Ана Австрийска донесе образец от тоя прах.
Но Мазарини чакаше не това; ето защо той не погледна дори праха, като уверяваше, че животът не заслужава всички грижи, които се полагат за запазването му. Но изказвайки тая философска аксиома, той изказа и тайната, която носеше толкова време в душата си.
— Ах, всемилостива господарке — каза той, — не е работата в лекарството! Преди два дни аз направих едно малко дарение на краля; досега, навярно от деликатност, негово величество не поиска да говори за него; но идва моментът на обясненията и аз моля крайно много ваше величество да ми каже дали кралят е решил нещо по тоя въпрос.
Ана Австрийска искаше да отговори. Мазарини я спря.
— Истината, всемилостива господарке! — каза той. — За бога, истината! Не ласкайте един умиращ с напразна надежда.
В тая минута улови един поглед на Колбер, от който разбра, че щеше да направи погрешна стъпка.
— Зная — отвърна Ана Австрийска, като улови ръката на кардинала, — зная, че вие направихте великодушно не малко дарение, както казвате от скромност, а великолепен дар; зная колко ще ви бъде тежко, ако кралят…
Макар че умираше, Мазарини я слушаше с по-голямо внимание от десет здрави хора.
— Ако кралят… — повтори той.
— Ако кралят — продължи Ана Австрийска — не приеме от все сърце това, което му предлагате тъй благородно.
Мазарини се отпусна на възглавницата като Панталоне, тоест с отчаянието на удавник; но запази още достатъчно сили и присъствие на духа, за да хвърли на Колбер един от тия погледи, които струват десет сонета или по-скоро десет дълги поеми.
— Нали — прибави кралицата — вие бихте сметнали отказа на краля за тежка обида.
Мазарини въртеше глава на възглавницата, без дума да продума.
Като видя това, кралицата се измами или се престори, че се мами в смисъла на това движение.
— Ето защо — продължи тя — аз го обсипах с добри съвети; и тъй като някои хора, завиждащи без съмнение на славата, с която ще ви покрие това великодушно дело, се помъчиха да докажат на краля, че не трябва да приема това дарение, аз се борих във ваша полза и се борих тъй добре, че, надявам се, няма да претърпите тая неприятност.
— Ах! — промърмори Мазарини със замрял поглед. — Ах, ето една услуга, която нито за минута няма да забравя през малкото часове, които ми остават да живея!
— Впрочем — отново продължи Ана Австрийска — трябва да призная, че не без труд направих тая услуга на ваше високопреосвещенство.
— А, пусто опустяло, вярвам! Оох!
— Какво ви е, боже мой?
— Горя! Горя!
— Значи се мъчите много?
— Като в ада!
Колбер желаеше да потъне в земята.
— И тъй — продължи Мазарини, — ваше величество мисли, че кралят… — той се спря за няколко секунди, — че кралят идва тук, за да ми поблагодари?
— Така мисля — отговори кралицата.
Мазарини унищожи Колбер с последния си поглед.
В тоя миг доложиха за появата на краля в предните стаи, пълни с посетители. Колбер се възползува от настъпилата бъркотия и изчезна в коридора зад кревата на кардинала. Ана Австрийска стана и зачака права сина си. Луи XIV се появи върху прага на стаята и впери очи в умиращия. Кардиналът не си направи дори труда да се помръдне за това величество, от което вече не очакваше нищо.
Камердинерът приближи едно кресло до кревата. Луи се поклони на майка си, после на кардинала и седна. Кралицата също седна.
След това кралят погледна зад себе си; камердинерът разбра погледа му, даде знак и придворните, които стояха зад завесата на вратата, се оттеглиха веднага.
Кадифените завеси на вратата се спуснаха; заедно с тях се спусна и мълчанието в стаята.
Кралят, още много млад и много плах пред тоя, който му беше учител от най-млади години, го уважаваше още повече в тържествената минута на смъртта; затова не смееше да започне разговора, като чувствуваше, че сега всяка дума трябва да има особено значение не само за земните, но и за небесните работи.
В тая минута кардиналът мислеше само за едно: за своето дарение. Не болестта му придаваше тоя съсипан вид и тоя мрачен поглед, а очакването на благодарствените думи, които щяха да излязат от устата на краля и щяха да убият всяка надежда за връщане на парите.
Мазарини пръв наруши мълчанието.
— Ваше величество се е преместил във Венсен? — попита той.
Луи кимна с глава.
— Това е голямо благоволение за един умиращ — продължи Мазарини, — той ще умре по- спокойно.
— Надявам се — отговори кралят, — че съм дошъл не при умиращ, а при болен, който може да оздравее.
Мазарини поклати глава, сякаш искаше да каже „Ваше величество е много добър; но аз зная по гоя въпрос повече от него.“
— Последното посещение, всемилостиви господарю — каза той гласно, — да, последното.
— Ако е така, господин кардинал — отговори Луи XIV, — аз дойдох за последен път да поискам съвети от един ръководител, на когото дължа всичко.
Ана Австрийска беше жена: тя не можа да задържи сълзите си. Луи също изглеждаше развълнуван, но Мазарини беше развълнуван още повече от двамата си гости, макар и съвсем по друга причина. Настъпи отново мълчание. Кралицата изтри сълзите си. Кралят се успокои. — Аз казах — продължи Луи XIV, — че дължа много на ваше високопреосвещенство.
Кардиналът поглъщаше с очи Луи XIV, защото чувствуваше, че настъпва решителната минута.
— Главната цел на посещението ми — продължи кралят — беше да ви благодаря от все сърце за последното доказателство на приятелство, което бяхте тъй добър да ми изпратите.
Страните на кардинала хлътнаха, устните му се полуотвориха и той едва сдържа такава тежка въздишка, каквато не беше изпускал никога в живота си.
— Всемилостиви господарю — каза той, — аз ще лиша от всичко клетото ми семейство, ще разоря близките ми; за това ще ме хулят, но поне няма да кажат, че не съм принесъл всичко в жертва на моя крал.
Ана Австрийска заплака отново.
— Любезни господин Мазарини — възрази кралят с такъв важен тон, какъвто не можеше да се очаква от един млад човек, — вие, както виждам, ме разбрахте зле.
Мазарини се надигна на лакътя си.
— Тук съвсем не става дума да се разорява вашето мило семейство, нито да се лишават от всичко вашите близки… О, не, това няма да стане никога!
„О, той ще ми върне някакви късчета от моите милиони! — помисли си Мазарини. — Нека се помъчим да измъкнем колкото се може по-голям къс.“
„Кралят ще се разнежи и ще се покаже великодушен — помисли си кралицата. — Нека не го оставяме Да обеднява; такъв случай да стане богат няма да се представи никога.“
— Всемилостиви господарю — каза кардиналът с висок глас, — моето семейство е голямо и племенничките ми ще се изложат на лишения, когато няма да ме има вече на тоя свят.
— О, не се безпокойте — побърза да го прекъсне кралицата, — не се безпокойте за семейството си,
