драги господин дьо Мазарини. Най-скъпи наши, приятели ще бъдат вашите приятели. Вашите племеннички ще бъдат мои дъщери, сестри на негово величество, и ако се раздават някакви милости във Франция, те ще бъдат за тия, които обичате.
„Думи“ — помисли си Мазарини, който знаеше по-добре от всички колко струват кралските обещания.
Луи отгатна мисълта на умиращия по лицето му.
— Успокойте се, любезни господин дьо Мазарини — каза той с тъжна и подигравателна полуусмивка, — като ви изгубят вас, вашите племеннички ще изгубят най-скъпото си съкровище; но все пак те ще останат най-богатите наследнички във Франция. Вие ми подарихте тяхната зестра…
Кардиналът спря да диша.
— Но аз ви я връщам — продължи Луи, като извади от гърдите си и подаде към леглото на кардинала дарението, което в продължение на два дни вдигна такива бури в душата на Мазарини.
— Какво ви казах, монсеньор? — прошепна в коридора зад кревата един глас, лек като подухване.
— Ваше величество ми връща дарението! — извика Мазарини толкова развълнуван от радост, че забрави ролята си на благодетел.
— Ваше величество връща четиридесетте милиона! — извика Ана Австрийска толкова смаяна, че забрави ролята си на опечалена жена.
— Да, господин кардинал, да, всемилостива господарке — отговори Луи XIV, като скъса дарението, което Мазарини все още не се осмеляваше да вземе. — Да, аз унищожавам акта, защото разорява цяло семейство. Богатството, спечелено от негово високопреосвещенство на служба при мене, е негово, а не мое.
— Но, всемилостиви господарю — възрази Ана Австрийска, — ваше величество помисли ли, че в хазната си няма и десет хиляди екю?
— Всемилостива господарке, с това дело започвам царуването си и, надявам се, че го започнах добре.
— Ах, всемилостиви господарю, вие имате право! — извика Мазарини. — Това, което току-що направихте, е наистина велико, наистина великодушно.
И загледа едно по едно пръснатите по леглото му късчета от акта, за да се увери, че беше скъсан оригиналът, а не копието.
Най-после е намери късчето с подписа си, пусна го и едва не припаднал, се отпусна на възглавницата.
Ана Австрийска не можа да скрие съжалението си и вдигна ръце и очи към небето.
— Ах, всемилостиви господарю! — извика Мазарини. Ах, всемилостиви господарю, вие ще бъдете благославян! Боже мой! Вие ще бъдете обичан от цялото ми семейство!… Per Baccho!27 Ако някога някой от моите роднини ви даде повод за неудоволствие, смръщете вежди — и аз ще изляза веднага от гроба си.
Тая палячовщина не направи такова впечатление, каквото очакваше Мазарини. Мислите на Луи преминаха на други, по-важни въпроси. А Ана Австрийска, не можейки да понася великодушието на сина си и лицемерието на кардинала, без да се отдаде на бушуващия в нея гняв, стана и излезе от стаята, без да се грижи много, че ще издаде чувствата си.
Мазарини отгатна всичко; уплашен, че Луи XIV може да промени решението си, той почна да вика, за да отвлече вниманието на друга страна. Така по-късно постъпи Скапен в забележителната комедия, за която мрачният и заядлив Боало се осмели да нападне Молиер.
Обаче постепенно виковете намаляха и когато Ана Австрийска излезе от стаята, напълно затихнаха.
— Господин кардинал, не желаете ли сега да ми препоръчате още нещо? — попита кралят.
— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, — вие сте вече олицетворение на мъдростта, олицетворение на благоразумието; не говоря за вашето великодушие: сегашната ви постъпка надминава всичко, което са извършили най-великодушните древни и съвременни хора.
Кралят прие студено тая похвала.
— И така — каза той, — вие се ограничавате само с благодарност, господине, а вашата опитност, много по-известна от моята мъдрост, моето благоразумие и моето великодушие, не ви ли подсказва да ми дадете приятелски съвет, които ще ми бъде полезен някога?
Мазарини помисли малко.
— Вие току-що направихте много нещо за мене, тоест за моето семейство, всемилостиви господарю — каза той.
— Да не говорим за това — отвърна кралят.
— Е, добре — продължи Мазарини, — аз искам да ви дам нещо в замяна на тия четиридесет милиона, от които се отказахте с такова кралско величие.
Луи XIV се поизправи на стола си, което показваше, че всички тия ласкателства са му неприятни.
— Искам — каза Мазарини — да ви дам един съвет; да, съвет, и то съвет, който е по-скъпоценен от тия четиридесет милиона.
— Господин кардинал! — прекъсна го Луи XIV.
— Всемилостиви господарю, изслушайте тоя съвет.
— Слушам.
— Приближете се, всемилостиви господарю, защото отслабвам… По-близо, всемилостиви господарю, по-близо!
Кралят се наведе над леглото на умиращия.
— Всемилостиви господарю — каза Мазарини тъй тихо, сякаш гробно дихание долетя до напрегнатия слух на краля, — всемилостиви господарю, никога не вземайте пръв министър.
Луи се изправи учуден. Съветът беше изповед. Тая искрена изповед на Мазарини беше наистина съкровище. Наследството, завещано от кардинала на младия крал, се състоеше само от седем думи; но тия седем думи, както каза Мазарини, струваха четиридесет милиона.
Луи остана смаян за миг. А Мазарини имаше такъв вид, като че ли беше казал нещо най- обикновено.
— Сега освен вашето семейство никого ли не ще ми препоръчате, господин Мазарини? — попита младият крал.
Зад завесите на кревата се чу леко драскане. Мазарини разбра.
— Да, да! — извика той живо. — Да, всемилостиви господарю! Ще ви препоръчам един умен човек, честен човек, ловък човек.
— Кажете името му, господин кардинал.
— Неговото име ви е още почти неизвестно, всемилостиви господарю: той е господин Колбер, моят интендант. О, опитайте го! — прибави Мазарини натъртено. — Всичко, което ми е предсказвал, се е сбъдвало; той има верен поглед и никога не се е лъгал нито за нещата, нито за хората, което е още по- чудно. Всемилостиви господарю, аз ви дължа много, но мисля, че се разплащам с вас, като ви давам господин Колбер.
— Добре — каза Луи XIV разсеяно, защото наистина не беше чувал никога името Колбер и вземаше възторга на кардинала за бълнуване на умиращ.
Мазарини падна отново на възглавницата си.
— А сега сбогом, всемилостиви господарю… сбогом! — прошепна той. — Уморих се, а ме чака още труден път, преди да се представя пред новия ми господар… Сбогом, всемилостиви господарю!
Младият крал почувствува сълзи в очите си и се наведе над кардинала, който изглеждаше вече труп. След това излезе бързо.
XLIX
ПЪРВАТА ПОЯВА НА КОЛБЕР
Нощта премина в общи мъчителни безпокойствия за умиращия и за краля: умиращият чакаше избавлението си, а кралят — своята свобода.
Луи не си легна. Един час след излизането си от стаята на кардинала той узна, че умиращият, като
