— О, наистина ли? О, света Богородице, благодаря! — извика Кристиане.
Юлиус продължи:
— И така, Кристиане, след като си направихте труда да се застъпите за мен и след като успяхте, може би животът ми трябва да ви послужи за нещо. Ех, ако само пожелаехте!
Изпаднала в трепет, Кристиане мълчеше.
— Само една дума — продължи Юлиус, обгръщайки я със страстен и нежен поглед, — или ако не една дума, един жест, знак, че това, което ви казвам, не ви наранява, че не отблъсквате тази мечта да живеем двамата заедно, всред тази хубава природа, сами с баща ви…
— И без Самуел — ненадейно каза един глас иронично зад тях.
Беше Самуел, който бе оставил пастора и бе чул последните думи на Юлиус.
Кристиане се изчерви. Юлиус се обърна гневно към Самуел, който толкова ненавреме бе прекъснал прекрасния му сън.
Но в момента, когато щеше да каже някоя обидна дума, бе възпрепятстван от пастора, който идваше при гостите си.
Самуел се наведе над ухото на Юлиус.
— По-добре ли щеше да бъде, ако бях оставил да те изненада бащата? — каза той.
Тръгнаха към дома на пастора.
Този път четиримата се движеха заедно. Кристиане отбягваше Юлиус. От своя страна Юлиус вече не се доближаваше до Кристиане. Той се страхуваше от отговора й, колкото и да го желаеше.
По пътя на връщане приближаването на разхождащите се подплаши четири-пет кози.
— Това са козите на Гретхен — каза Кристиане, — козарката сигурно не е далеч.
Действително скоро видяха Гретхен, седнала на една височина. Тя бе възвърнала заедно с грубите си дрехи непринудеността си и дивия си чар.
Пасторът извика Кристиане и каза тихо няколко думи. Кристиане отвърна със знак на съгласие и веднага тръгна нагоре към Гретхен.
Самуел и Юлиус едновременно се втурнаха да й подадат ръка и да й помогнат.
— Не! — извика им тя, като се смееше. — Няма нужда! Трябва да говоря насаме с Гретхен, а освен това достатъчно съм свикнала с планините, за да мога да мина без вашата помощ, господа.
Тя се заизкачва сама живо, леко и скоро стигна до пастирката.
Гретхен бе тъжна, със сълзи в очите.
— Какво ти е? — попита Кристиане.
— О, госпожице, вие знаете моята малка кошута, която намерих сама в гората и която отглеждах като свое дете. Като се прибирах, не я намерих: загубила се е.
— Бъди спокойна! Ще се върне в кошарата — каза Кристиане. — Но слушай, Гретхен, трябва да говоря с теб. Чакай ме утре сутринта между шест и седем часа.
— Аз също искам да говоря с вас — отговори Гретхен. От три дена растенията ми казват доста неща за вас.
— А къде ще бъдеш с козите си?
— Към Адската дупка, искате ли?
— Не, не, по-скоро към развалините!
— Ще бъда там, госпожице.
— Е, добре, утре в шест часа при развалините. До утре, Гретхен.
Като се обърна, Кристиане с изненада видя зад гърба си Самуел, който се бе изкачил на хълма с няколко скока.
— Исках да ви предложа ръката си поне на слизане — каза й той.
Тя така и не разбра дали той е чул разговора им.
XXI
ЦВЕТЯТА, КОИТО ГОВОРЯТ
Нa другата сутрин още преди пет и половина Самуел влезе облечен, с пушка на рамо в стаята на Юлиус.
— Хайде, сънливецо! — извика му той. — Няма ли да дойдеш на лов с мен?
Юлиус разтри очите си.
— На лов ли отиваш?
— На лов за всякакъв дивеч. Защо иначе взехме пушките си? Хей, наново ли заспиваш? Слушай, ако се решиш да станеш, настигни ме.
— Не — отвърна Юлиус, — не мога да изляза тази сутрин.
— А! И защо?
— Ще пиша на баща си.
— Пак ли? Какъв писмовник си!
— Трябва да му съобщавам важни неща.
— Както ти се харесва — заключи Самуел, който си имаше причини да не настоява. — До скоро тогава.
— На слука!
— Благодаря за пожеланието.
Самуел излезе, а Юлиус стана.
Но колкото и ранобуден да бе Самуел, Кристиане бе още по-ранобудна. По времето, когато скептичният студент с твърде съмнителни намерения тръгна, подсвирквайки си, всред покритата с роса трева, милата девойка, с още по-голяма готовност за доброто си дело, вече бе пристигнала при Гретхен близо до развалините на замъка Ебербах и представяше на малката козарка с нежни и убедителни думи младежа, който искаше да я направи своя жена, честният и работлив Готлоб, млад земеделец от Ландек, който вече от една година обичаше до полуда младата козарка, без да смее да каже дума.
Гретхен тъжна, но решителна все още отказваше.
— Значи не ме желаете, Гретхен? — каза с наранено сърце бедният Готлоб. — Отблъсквате ме и ме презирате?
— Аз ви благодаря и ви благославям, Готлоб — отговори Гретхен. — От чисто сърце сте пожелали да се ожените за тази малка козарка, която не притежава пукната пара, тази дъщеря на скитница, без дом и семейство. Но Готлоб, растението, което няма корени, не трябва да има цветя. Оставете ме каквато съм си, самотна и дива.
— Слушай, моя Гретхен — продума Кристиане, — баща ми казва, че това, което е срещу природата, е срещу Господ и че ще бъдеш може би наказана и ще се разкайваш един ден.
— Скъпа госпожице, у вас има добрината и хубостта на цветята, а у баща ви мъдростта и здравия разум. Но в моята природа е да запазя свободата на въздуха и на гората. Присадете в градинката си този глог и той ще умре.
— Не, кажете по-скоро, че ме ненавиждате, Гретхен! — извика Готлоб. — Да я оставим, госпожице Кристиане, виждам, че ме мрази.
— Престанете, Готлоб — каза Гретхен, — и не отнасяйте за мен горчива мисъл. Ако някога пожелая да живея в къща и под властта на съпруг, то това ще бъде вашият покрив и власт, чувате ли, защото сте добър и верен и работите спокойно и със сила, както повелява дългът на всичко човешко. Запомнете още това, Готлоб: ако някога Гретхен промени решението си, а вие не сте дали думата си на друга, Гретхен няма да вземе друг съпруг освен вас; тя дава думата си пред Бога. Това е всичко, което мога да ви кажа, Готлоб. А сега да си стиснем ръцете и мислете без омраза за мен, както аз ще мисля за вас като за брат.
Горкият Готлоб искаше да говори, но не можа. Той се задоволи да стисне ръката, която Гретхен му подаваше, поздрави смирено Кристиане и се отдалечи с неравна стъпка всред развалините.
Когато си отиде, Кристиане още веднъж се опита да вразуми Гретхен, но козарката я помоли да не я натъжава повече с настояванията си.
— Да говорим за вас, скъпа госпожице — каза й тя, — за вас, която благодареше на Бога няма нищо от моя лош и неразумен нрав и бихте могли да бъдете обичана, както го заслужавате.
— Има време — каза, смеейки се, Кристиане. — Какво стана със загубената кошута?
