— Не се върна, госпожице — тъжно отговори Гретхен. — Цяла нощ съм я викала; безполезно. Не за първи път бяга неблагодарницата! И все се надявах, че ще се върне. Но никога не е оставала толкова дълго в гората.
— Ще я намериш, успокой се.
— Не разчитам вече на това. Виждате ли, тя не е като козите ми, които бързо се опитомяват. Кошутата е родена дива и й е трудно да свикне с колибите и човешките лица. Свободата е в кръвта й. Тя прилича на мен и затова я обичах, затова…
Гретхен не завърши думите си. Изведнъж тя трепна и стана права стресната.
— Какво ти е? — извика Кристиане.
— Не чухте ли?
— Какво?
— Един изстрел.
— Не.
— А аз го чух, като че ли стреляха по мен. Стреляха по кошутата ми!…
— Хайде, ти си луда. Успокой се и понеже искаш да говорим за мен, да говорим.
Само мисълта за Кристиане можа да разсее тревогата на Гретхен. Тя седна на земята и вдигна към Кристиане изпълнените си с нежност очи.
— О, да, нека говорим за вас — каза тя. — Всеки ден говоря за вас с моите цветя.
— Хайде де — каза Кристиане не без известно колебание, — наистина ли вярваш на това, което ти казват цветята?
— Дали вярвам! — възкликна Гретхен. Погледът й заблестя, а челото й сякаш бе озарено от странно вдъхновение. — Не, вярвам, сигурна съм. Какъв интерес биха имали цветята да лъжат? Нищо не е по-сигурно на тази земя. Науката за езика на растенията е много стара. Тя се е появила в Ориента през най-стари времена, когато хората са били достатъчно простодушни и чисти и Бог е благоволявал да им говори. Майка ми знаеше да гадае по тревата и тя ме научи на това, беше усвоила това умение от своята майка. Не вярвате ли на цветята? Доказателството е, че те ми казаха, че ще обикнете господин Юлиус.
— Те грешат! — живо каза Кристиане.
— Не вярвате ли? Доказателството е, че ми казаха, че господин Юлиус ви обича.
— Наистина ли? — възкликна Кристиане. — Тогава ми се ще да им вярвам. Да ги попитаме заедно.
— Вижте, донесох ви цяла купчина — каза Гретхен, като сочеше огромен ухаещ сноп в краката си. — За какво да ги питаме?
— Онзи ден твърдеше, че са ти казали, че двама младежи ще ми донесат нещастие. Искам да знам какво разбират цветята под това.
— Именно за тези двама млади хора исках да ви говоря.
— Е?
— Вижте. Това са растения, набрани тази сутрин преди изгрев слънце. Ще ги разпитаме. Но предварително зная какво ще отговорят, тъй като онзи ден повторих опита тринадесет пъти и всеки път ми казваха едно и също.
— Какво е то?
— Ще видите.
Тя стана, взе от земята свежите треви, разстла ги на маса от гранит, обрасла с мъх, и ги подреди в някакъв тайнствен ред според формата им, мястото и часа на брането.
После, вперила в тях съсредоточен поглед, забравила за момент присъствието на Кристиане и все по- погълната от своето съзерцание, започна да говори с бавен и почти тържествен глас:
— Да, растенията казват всичко на този, който може да ги разбере. Хората имат книги, в които изразяват с букви мислите си; книгата на Бога е природата, а мисълта му е изписана в растенията. Само трябва човек да може да я прочете. Мен майка ми ме научи да разчитам цветята.
Лицето й се помрачи.
— Все същите думи! — прошепна тя. — Този, който е винаги тук, когато не го очакват, е един човек, носещ нещастие. Защо ли го доведох? А другият, дали ще бъде по-малко злокобен? Милото клето момиче, като че ли тя вече го обича.
— Не! Твоите цветя са зли! — прекъсна я Кристиане.
— А той — продължи Гретхен, като че ли без да забележи прекъсването, — о, колко много обича Кристиане!
— Кой казва това? — живо попита Кристиане. — Дали не е този бледолилав цвят? Колко е хубав!
Гретхен продължи все още погълната:
— Те са млади, обичат се, добри са и точно затова ще бъдат нещастни. Все същият отговор. Но чудно нещо!
— Кое точно? — попита Кристиане неспокойна.
— Още не бях стигнала дотук. Виждам ги и двамата да се събират; след това връзката свършва изведнъж. Но странно! Раздялата не идва от смърт и въпреки всичко те се обичат. Ще живеят дълги години разделени, отдалечени, като чужди. Какво ли значи това?
И докато се навеждаше с тревога над масата, една сянка мина пред слънцето и се отрази изведнъж върху тревите.
Кристиане и Гретхен се обърнаха сепнати. Беше Самуел.
Самуел се престори на учуден, че вижда Кристиане.
— Извинете, че ви безпокоя — каза той, — но идвах да помоля Гретхен, която познава всички храсталаци, за една услуга. Ето за какво става дума: преди малко в гората стрелях по дивеч.
Гретхен потрепера. Самуел продължи:
— Сигурен съм, че я раних много тежко. Давам на Гретхен един фредерик, ако отиде да ми намери мястото, където е паднала. Изчезна някъде към Адската дупка.
— Кошута ли? — попита Гретхен, треперейки.
— Бяла, със сиви петна.
— Нали ви казах! — извика Гретхен на Кристиане и изчезна като стрела.
Самуел погледна това внезапно тръгване с изненада.
„Господи! — помисли си той. — Успях да остана насаме с Кристиане по-лесно, отколкото предполагах.“
XXII
ТРИ РАНИ
Кристиане искаше да последва Гретхен, но Самуел й каза:
— Извинете, че ви задържам, госпожице, трябва да говоря с вас.
— С мен ли, господине? — попита Кристиане изненадана.
— С вас — продължи Самуел, — и оставете ме направо без заобикалки да ви задам въпроса, който от вчера ме безпокои. Истина ли е, че ме ненавиждате?
Кристиане се изчерви.
— Говорете честно и откровено — каза той. — Не се страхувайте, че ще ме нараните. Не ме дразни това, че ме ненавиждате. По-късно ще ви кажа защо.
— Господине — отговори Кристиане с развълнуван глас, като търсеше думите си, — вие сте гост на баща ми и досега нищо не сте сторили или казали, за да предизвикате моята ненавист. Впрочем, стремя се да бъда добра християнка и да не мразя никого.
Пронизващият и горещ поглед на Самуел не бе изпуснал младото момиче, докато говореше така с наведени и смутени очи. Той продължи:
— Не слушах думите ви. Гледах лицето ви. То бе по-прямо от вашия отговор. Истина е, че храните към мен може би не омраза, но антипатия. Хайде, не отричайте! Казвам ви, че това не ми е неприятно: напротив. Това по-скоро ме изпълва с доволство.
— Господине!…
— Пред безразличието предпочитам омразата, яда пред забравата, борбата пред нищото. Вижте, вие сте много хубава, а за хора като мен това вече е предизвикателство. Това е нещо, което вълнува всички
