— Не искам да се намесвам в каквото и да било. Успокойте се, не идвам, за да се налагам, идвам да предложа услугите си.
— Как?
— Известно е, че делата на Съюза са малко разстроени и че сигурно сте затруднени. В такъв случай не е ли мое право, не е ли дори мое задължение да удвоя усърдието си, когато трудностите са двойно повече и да дойда тук, за да се поставя на ваше разположение?
— Наистина ли тази причина те подтикна към тази необмислена постъпка?
— А какво друго? Вече опитахте с мен и, струва ми се, че оправдах не зле вашето доверие.
Тримата се посъветваха известно време.
Изглежда, че решението бе благоприятно за Самуел, тъй като ръководителят каза:
— Самуел Гелб, ти си един безстрашен другар. Ние те считаме за верен, знаем, че си умен и смел. Истина е, ти направи истинска услуга на Съюза: храбро държа шпагата в дуела с предателите и съжаляваме, че не можем да ти благодарим днес. След като си проправи така дръзко път, за да дойдеш при нас, ще ти засвидетелствуваме нашата признателност по-добре, отколкото с думи. Ние ще ти дадем нечувано доказателство за доверие. Ще те поставим в течение на нашите решения и това означава, че си повишен във втора степен.
— Благодаря — каза Самуел, като се поклони, — и в Бога се кълна, няма да съжалявате за това решение.
— Ето какво се случи: един от нас, който има много високо положение в обществените дела, бе принуден да нареди да ни преследват тази нощ. Именно раняването на Ото Дормаген и Франц Ритер стана причина за това. Когато узнали, че техни хора няма да могат да присъствуват на това събрание, сметнали за разумно да смажат това, което не биха могли да наблюдават и решили да свършат с нас. Дормаген и Ритер предали паролите и знаците за влизане. Този от нас, който бе получил заповед да ни хване в капан, не можеше да не я изпълни, без да се издаде. Затова е поставил полицията на крак. Но е имал време да ни предупреди. Агентите са поставени на местата, откъдето нашите привърженици трябваше да минат, известни са им паролите и те дебнат. Ще чакат до утре сутринта, но никой няма да дойде. Ще си отидат така, както са дошли и по този начин ще избегнем опасността.
— В такъв случай събранието просто няма да се състои и Асамблеята е отложена, това е всичко.
— Действително, това няма да ни попречи много — продължи ръководителят, — защото нямаме планове за близкото бъдеще. В този момент големият ни неприятел, император Наполеон, е по-силен и по- щастлив от всякога. Нашите принцове и нашите крале пълнят преддверията му и стремежите им се ограничават с това да бъдат поканени на лов с него. Сега не може да се направи нищо за независимостта на Германия. Но събитията могат да се променят. Този, който се е изкачил, може да падне. След като човек е на върха, понякога е достатъчен един удар с лакът, за да се строполи.
— Надявам се — каза Самуел, — че когато този случай се представи, Самуел Гелб ще може още да ви служи. Но дотогава какво желаете?
— Дотогава е необходимо Тугендбунд да е готов за всякакви изненади и ръководителите да имат връзка с главните си последователи. Тези развалини не могат повече да ни служат. Подземието, в което се намираме, има само един изход и могат да ни изловят всички до последния човек. Къде за в бъдеще ще се събира Генералната асамблея? Това е въпросът, който обсъждахме, когато ти ни прекъсна, въпрос на живот и смърт може би. Не виждаме място, което да изглежда достатъчно сигурно.
— Въпросът е доста интересен, наистина — каза Самуел Гелб.
— Знаеш ли някое място, което да е достатъчно скрито? — попита ръководителят. — Чувал ли си за някое непристъпно убежище, осигурено с много изходи, едновременно подсигурено срещу шпионите и отворено за бягство? Ако познаваш такова място, ще направиш на Съюза нова услуга, несъмнено по-голяма от първата.
Самуел помисли малко и каза:
— Вие ме поставяте натясно. За момента не виждам нищо, но ще потърся, което на моя език означава: ще намеря. Когато това бъде сторено, как да ви предупредя? Определете ми среща.
— Това е невъзможно. Но слушай: на петнадесето число всеки месец пътуващият по брега на реката, където ще се намираш ти, ще идва при теб и ще пита: „Готов ли си?“ В ден, когато бъдеш готов, ще се срещнем с теб.
— Дадено. Благодаря и разчитайте на мен. Сега можете да се разделите. Вие намерихте, ако не мястото, то поне човека, които ще го намери.
— Няма нужда да ти напомняме да пазиш тайна. Това е работа, в която е заложена твоята глава, както и нашите.
Самуел повдигна рамене.
След това, по знак на ръководителя, той поздрави и си тръгна.
Намери по-лесно пътя отколкото на идване. Светещата през храстите луна смътно му указваше изхода.
Връщаше се весел и горд от стъпалото, което бе изкачил, със съзнание, изпълнено с високомерни амбиции: и чак когато се прибра в стаята, отново се сети за Юлиус.
„А, помисли той, какво, по дяволите, може да прави Юлиус? Малката Кристиане наистина ли ми отне това същество, което смятах, че ми принадлежи? Дали също е бил предупреден в Ландек, че асамблеята е отложена? И с какво се е занимавал през тази седмица? Няма значение! Да не се вълнуваме излишно. Утре е неделя, ще разбера утре.“
XXV
ПОБЕДА, ПРЕДИЗВИКАНА ОТ ИЗНЕНАДА
Когато Самуел пристигна в дома на пастора, по същото време като предната неделя, вратата на градината бе затворена. Той позвъни. Малкият прислужник и прислужницата се появиха.
Момчето пое коня му, а прислужницата го отведе в столовата.
Масата бе готова, но само за двама.
Самуел започваше да се чуди.
Прислужницата излезе, като го помоли да изчака. Минута след това вратата се отвори. Самуел направи крачка напред, но след това отстъпи смаян, като видя лицето, което влизаше.
Беше барон Хермелинфелд.
Бащата на Юлиус бе сериозен и строг човек. Приблизително на петдесет години, висок на ръст, с побелели от учене коси, с високо чело, с дълбок и проницателен поглед, с глава все още горда и хубава, с твърдо, спокойно и малко тъжно изражение на лицето.
Той се приближи до Самуел, който изглеждаше объркан.
— Не очаквахте да ме видите отново, особено тук, нали, господине? — попита той Самуел.
— Наистина — отговори последният.
— Седнете. Достойният пастор Шрайбер ви бе поканил днес. Не искаше да намерите къщата заключена. Затова останах тук, за да ви посрещна.
— Извинете, не ви разбирам добре — каза Самуел.
— Да, всичко, което ви казвам, ви се струва загадъчно нали? — продължи барон Хермелинфелд.
Ако сте любопитен да узнаете всичко, седнете на масата и закусете с мен: ще ви поставя в течение на нещата.
— Така да бъде — каза Самуел, като се поклони.
И той седна смело на масата срещу барона.
Настъпи тишина, по време на която двамата мъже, които, седнали толкова близо един до друг и толкова различни един от друг, като че ли взаимно се наблюдаваха.
Най-после баронът започна:
— Ето какво се случи. Вземайте си, моля ви. Може би знаете, че Юлиус ми писа в понеделник сутринта? Получих писмото във Франкфурт. Беше писмо, изпълнено с любов и тревога.
— Подозирах това — каза Самуел.
— Юлиус ми разказваше как е срещнал Кристиане, как почти веднага се е превърнала за него в неговата първа любов, негов живот и блян. Пишеше ми за нейната прелест, за душевната й чистота, за
