отворените си и малко учудени очи.
Той пое от ръцете на дойката и повдигна слабото създание до устните на Кристиане.
— Виж, че никак не съм ревнив! — каза й той. — Сам ти давам да целунеш моя съперник. Тъй като вече си имам съперник. Преди два месеца само аз бях обичан от теб: сега сме двама. Ти раздели сърцето си на две части и не съм сигурен дали този, който има по-голямата част, не е той.
И казвайки това, той сам целуваше детето, смееше се и го караше да се смее.
Кристиане също се опита да се усмихне от признателност към усилията на Юлиус.
— Няма ли да стигнем скоро до развалините Ебербах? — попита Юлиус, за да я накара да проговори.
— След малко — отвърна тя.
Заместникът на r-н Шрайбер ги бе запитал, в няколкото думи, които размениха, дали ще минат през замъка Ебербах. След като бе получил отрицателен отговор, той ги попита кога ще се върнат по тези места.
— Защо да се завръщаме? — бе въпросът на Юлиус.
Това сякаш изненада пастора и той не каза нищо повече, само ги посъветва да минат покрай развалините. Без да разбира какво иска да каже, Юлиус бе сметнал това като едно възможно разсейване след вълнението на Кристиане и нареди на кочияша да поеме пътя към Адската дупка.
Изведнъж при една извивка на пътя колата зави рязко и Юлиус нададе вик.
— Какво има? — запита Кристиане.
— Погледни горе — каза той. — Дали греша? Мислех, че тук се намираха развалините Ебербах.
— Какво от това? — откъсна се тя най-после от мисълта, която я бе погълнала.
— Спомняш ли си за една мечта, за която ти разказах всред тези развалини?
— Ти ми говореше за възстановяване на замъка.
— Ето че нашата мечта е осъществена.
— Странно! — отговори Кристиане, изненадана не по-малко от мъжа си.
И действително на мястото, където бяха оставили три срутени, продънени и килнати стени, видяха един цял-целеничък замък, чудесно разположен на скалата, смело врязал се между небето и пропастта.
Замъкът, който се появи пред тях, се състоеше от голяма квадратна кула, защитена в четирите ъгъла с кръгли кулички. Виждаха изцяло една от тях и върха на покривите на другите. Впрочем дърветата, вече изцяло раззеленени, скриваха от тях подробностите.
— Ако искаш, Кристиане — предложи Юлиус, — любопитен съм да узная кой е магьосникът, който е имал въображението да осъществи нашата мечта.
— Да слезем — съгласи се Кристиане.
Колата бе стигнала до главната врата, отворена в крепостната стена, през която погледът можеше да проследи един извит път, водещ към замъка. Юлиус накара кочияша да спре. Прислужникът скочи на земята и позвъни.
Две малки пристройки в ренесансов стил бяха долепени до вратата. Един пазач излезе от дясната и дойде да отвори.
— На кого принадлежи този замък? — попита Юлиус.
— На виконт Ебербах.
— Той тук ли е?
— Не — отвърна пазачът. — На пътешествие.
— Може ли да се посети замъкът?
— Ще поискам разрешение, господине.
Докато пазачът отиваше към централната постройка, Юлиус хвърли изпълнен със завист поглед към благородните очертания на тази постройка, толкова бързо изникнала от земята. Пътят по склона минаваше между част от старите дървета, които архитектът бе прочистил и окастрил, така че да остави свободна тревна площ между две двойни редици големи дървета. Моравата бе като море от зеленина с островчета от цветя.
На другия й край грееше фасадата на замъка. Сигурно имаше и друга фасада откъм Адската дупка, без съмнение строга, високомерна и неравна като скалата, над която се бе надвесила. Но пред тях бе спокойната и весела фасада. Червен зърнест камък разнообразяваше сградата и премахваше тебеширената сухост на новите камъни. Леки скулптирани листа, изпълнени с птичи гнезда, бяха разположени около ъглестите сводове на прозорците. И вече истински живи птички започваха да правят гнездата си в скулптурите, не можеше да се разбере откъде излизат техните писукания, от мъхестите гнезда или от гнездата от камък. Всичките тези листа се оживяваха и раздвижваха при подухването на вятъра и на Юлиус се стори, че една скулптурна птичка раздвижва перата си от гранит.
Вратарят се върна и им каза да влязат.
Юлиус хвана под ръка Кристиане, а дойката ги следваше, като носеше детето.
Минаха през алеята с дърветата и стигнаха до една площадка от дялан камък със стълбчета, изрязани във форма на детелина, над която имаше във втората стена голяма дъбова врата с готическа форма и с декоративни пирони. Те минаха през още две-три врати и вътрешни дворове. След това вратарят ги въведе в замъка.
Прекрачвайки прага, човек изведнъж се чувстваше пренесен от настоящето в миналото. Средните векове оживяваха в разположението и обзавеждането на залите. Всяка зала имаше своята особеност: едната бе посветена на оръжията, другата на гоблените. Имаше и друга, в която големите сандъци бяха пълни с огромни чаши. Друга пък представляваше възхитителен музей, където изпъкваха най-хубавите картини на Холбейн, Дюрер и на Лукас от Лайден.
Параклисът пресяваше дневната светлина през чудесния рисунък на старите стъклописи. Кой ли сръчен художник, кой археолог поет, кой предшественик антиквар, изпреварвайки през 1811 голямата готическата мода от 1830, бе тъй цялостно възстановил отминалите времена? Юлиус бе потресен и възхитен. Това бе съвършено оживяване на четири отминали века — от дванадесети до шестнадесети.
В дъното на залата с въоръженията имаше затворена врата.
Юлиус помоли вратаря да му я отвори.
— Нямам ключ за вътрешните апартаменти — отговори пазачът.
Но в този момент вратата се отвори.
— Аз имам — каза един глас.
Беше гласът на барон Хермелинфелд.
XXVII
ЗА КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?
Баронът протегна ръце към сина си и снаха си, които се хвърлиха в прегръдките му.
Първото усещане на барона, на Юлиус и на Кристиане бе радостта, второто изненадата.
Как баронът се бе озовал тук и откъде притежаваше ключовете за замъка? Баронът не бе по-малко изненадан от Юлиус. Той не очакваше сина си толкова скоро. Юлиус искаше да го изненада и не бе предупредил за пристигането си. Доста време бе минало, откакто баронът не бе получавал новини от скъпата двойка. Последното писмо, което му бе писал Юлиус, бе след раждането на малкия.
След прегръдките дойде ред на порой от въпроси. Баронът намери Кристиане все така бяла и свежа, защото любовта на Юлиус бе успяла да я спаси от слънцето дори в южните страни. Но най-много се радваха на детето. Дядото неуморно галеше внука си. Той благодари на Кристиане, че го е нарекла Вилхелм като него. Вилхелм не бе още кръстен: бяха чакали завръщането от пътешествието, за да може баронът да стане негов кръстник.
След това дойде ред на пътниците да разпитат барона.
— Поради каква причина сте се разположили у виконт Ебербах, татко, както в собствен дом?
— О, виконт Ебербах е мой близък приятел — отговори баронът.
— Никога не съм ви чувал да говорите за него и смятах дома Ебербах за пуст.
— Доказателство за съществуването на виконт Ебербах е, че това е неговият замък, а доказателството, че го познавам е, че мога да ви посрещна тук в негово отсъствие.
Те влязоха в стаята, която бе отворил баронът, и започнаха да разглеждат официалните зали и
