вътрешните стаи.
В тях имаше едновременно цялата готическа пищност и всички съвременни удобства. Помещенията бяха просторни, за да са по-прохладни през лятото, и добре затворени, за да са топли през зимата. Навсякъде бе отоплено, така че имаха едновременно топлината на огъня и светлината на пламъка, която струеше от камините.
Изгледите бяха прекрасни. Прозорците очертаваха най-хубавите и разнообразни пейзажи на света: едните изгледи бяха към реката, другите към планината.
През един от прозорците Кристиане забеляза колибата на Гретхен. Но и колибата бе подновена. Чудният архитект, който бе съумял за толкова кратко време да изкара от земята и от миналото този огромен замък, не се бе затруднил особено да създаде отгоре на всичко и една вила.
— Гретхен! Бих искала да я видя — каза Кристиане.
— Трябва само да изпратим да я повикат — каза Юлиус.
— Сега сигурно е в гората с козите си. Като се върне, ще изпратим да я предупредят.
Накрая не оставаше друго, освен да се видят две спални, чиито врати баронът отвори. В едната имаше легло от резбован дъб с червена дамаска; в другата легло с инкрустации и пердета от розова коприна. Между двете стаи, библиотека, работен кабинет, обзаведен с най-строг вкус, с изглед към планината и един кът за молитва и едновременно будоар, с най-забавен вкус, с изглед към река Некар.
Юлиус въздъхна. Той неволно си представи, че тези две стаи са направени нарочно за Кристиане и за него. Уви! Някой по-щастлив бе изпълнил неговото желание и му бе откраднал мечтите.
Баронът се усмихна и каза на Юлиус:
— Ти като че ли завиждаш на господаря на замъка?
— Не му завиждам: поздравявам го.
— Значи смяташ, че човек може да е щастлив тук?
— А къде другаде? — запита Юлиус.
— Убеден ли си, че ако живееш тук с жена си и детето си, няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва?
— Какво бих могъл да желая и за какво да съжалявам?
— Тогава, скъпи Юлиус, тогава, сладка Кристиане, бъдете щастливи! Тук сте у дома си.
— Какво — извика Юлиус, заекващ от радост, — този прекрасен замък…?
— Той ви принадлежи.
— Но виконт Ебербах… — възрази Юлиус, без да смее да вярва в истинността на това, което чуваше.
— Това си ти! Последната Нова година Негово величество кралят на Прусия, връчвайки ми Ордена за заслуга I стенен, пожела да ме направи граф Ебербах и те въведе в собственост на този замък заедно със заобикалящите го ливади и гори, които също ти принадлежат.
— Добри ми татко!
Отново се прегърнаха.
— Как да ви благодаря? — попита Кристиане.
— Като сте щастливи — отвърна баронът. — Това е всичко, което искам от вас. Но го заслужавам, тъй като не без усилия успях да построя отново всичко за по-малко от година. Исках да бъде изненада. Архитектът бе забележителен. Отначало се съмнявах в него. Той ми представи чертежи в гръко-римски стил, които доста трудно се съчетаваха с основите от времето на Барбароса. Но, изглежда, намери в библиотеката на Хайделберг оригиналните чертежи на стария замък. След това откри някакъв млад сведущ антиквар, който се зае с жар за това възкресяване.
Той имаше умението, аз имах парите; нещата тръгнаха по възможно най-добрия начин. До най-дребните детайли, мебелите, заключалките, машите, всичко е от средните векове, нали? Трябва да благодарим на този неочакван помощник за неговия шедьовър.
Представи си, че още не съм го виждал. Зает с делата си, аз не можех да идвам да наглеждам работата, а имах и лош късмет: когато идвах, той винаги отсъствуваше.
Впрочем толкова по-добре, тъкмо преди да го поздравя, ще чуя вашето мнение. Сега, когато сте тук, ще го поканите и ще организираме празненство в негова чест.
— Вие сигурно сте се разорили? — каза Кристиане.
— Признавам — весело отговори баронът, като сниши глас, — че повече ме беше грижа за вашата радост, отколкото за моите пари, и тази лудост ме остави на сухо. Архитектите ми бяха въодушевени и тъй като всичките ми разходи се оправдаваха по три причини: историята, изкуството и сърцето ми, оставях ги да действат. За щастие намерих помощник за моето разточителство, така че не трябва да благодарите и да се карате само на мен, деца мои.
XXVIII
СРЕЩУ КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?
И на кого, татко, дължим още очарованието на тази бърза и чудесна постройка? — попита Юлиус.
— На чичо ти Фриц, Юлиус — отговори баронът. — Чуй част от писмото, което получих от Ню Йорк преди два месеца.
„Състоянието ми е изцяло твое, скъпи и славен братко. Нямам други деца освен сина ти Юлиус. Позволи ми да участвам наполовина в подаръка, който му правиш. Прибавям към писмото си бон за петстотин хиляди талера, на сметка в банката Браубах във Франкфурт. Ако тези пари не стигнат, изтегли още според нуждите, като ме предупредиш само месец по-рано.
Щастлив и горд съм, Вилхелм, да допринеса с тази малка част за великолепието на нашия дом. Така ще сме изпълнили изцяло волята на баща си! Само че аз ще съм дал на семейството само богатство, а ти слава!
Казваше ми, че трябва да почивам. Действително съм малко уморен. Но до една година ще съм уредил делата си и
— Скъпият чичо! — каза Юлиус. — Ще бъде добре дошъл и ще се радва на всеобща обич.
— Виждаш ли, Юлиус, благодарение на него можах да издействувам тази титла и да довърша този замък за теб!
— В него ще можем с това царско състояние да живеем като благородници, да повеждаме войските си, да въоръжаваме бойниците си и при необходимост да се противопоставяме на врага.
— Не се смей! — прекъсна го баронът. — Има един враг, срещу когото е построен този замък.
— Наистина ли? Какъв враг?
— Самуел Гелб.
— Самуел Гелб? — повтори Юлиус, като се смееше.
— Повтарям ти, говоря сериозно — каза баронът.
— Какво искате да кажете, татко?
— Ти ме увери, Юлиус, че отсега нататък няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва. С тази надежда, синко, ти изградих този замък. Исках да ти направя живота толкова щастлив и толкова пълноценен, че да нямаш нужда от никого. Кажи ми, че успях, и ми обещай да не виждаш повече Самуел.
Юлиус мълчеше.
Колкото и да изпитваше уважение и нежност към баща си, той се чувстваше вътрешно засегнат и обиден от тази негова препоръка. Още ли беше дете, за да се страхува до такава степен от влиянието на чуждата воля върху неговата? Самуел бе другар, жив, одухотворен, знаещ, който неведнъж му бе липсвал, той си го признаваше негласно дори в най-хубавите моменти от пътуването. Ако някой не бе добър с приятеля си, това не бе Самуел; не той се бе оженил, без да предупреди стария си приятел, не той бе изчезнал за година, без да се обади на другия.
— Не отговаряш ли? — попита баронът.
— Какъв предлог бих избрал, за да затворя вратата на един другар от детинство — отговори накрая
