Юлиус. — Единственото, за което мога да му се сърдя, са малко странните му теории.
— Не му затваряй вратата си. Само избягвай да му пишеш и да го каниш. Това е всичко, което искам от теб. Самуел е горд, той няма да дойде. Една година, откакто скъса с мен след едно нахално писмо и дори не съм чувал да се говори за него.
— Когато го видя — възрази пак Юлиус, — няма да съм на осем години, за да се оставя да ме водят слепешката. Дори Самуел да е толкова лош, както смятате вие, аз съм на възраст, струва ми се, да различавам доброто от злото и мога да приема едното и да отхвърля другото.
Баронът продължи тържествено:
— Юлиус, нали вярваш на привързаността ми към теб? И не ме смяташ за човек, способен на глупаво упорство за една прищявка. Е, добре, Юлиус, искам от теб като услуга да не виждаш повече Самуел. Заклевам те. Знай, че нещо сериозно се крие зад моя съвет, зад молбата ми. Мога да остана с вас само няколко дни, след това трябва да се върна в Берлин. Не ме оставяй да си замина с тази грижа. Не, не от дребнава злопаметност към Самуел или от несправедливо недоверие към теб говоря така сега. Имам по- сериозни основания. Довери се, синко, на инстинкта и на любовта на твоя баща. Успокой ме и ми обещай, че няма да пишеш на Самуел. Нали, Кристиане, и вие искате той да ми обещае това?
Кристиане, пребледняла и разтреперана от думите на барона, се приближи към Юлиус, постави ръцете си на рамото му и каза нежно с умоляващ глас:
— О, уверявам ви, че няма да имам нужда от никого в този хубав замък, докато имам моя Вилхелм и докато моят Юлиус ме обича. А ти, Юлиус, освен това имаш и баща си!
— Какво? И ти ли, Кристиане, желаеш това? — учуди се Юлиус. — Така да бъде, след като го изисквате: няма да пиша на Самуел.
— Благодаря! — каза Кристиане.
— Благодаря! — повтори баронът. — Сега остава само да се настаните.
Следобедът премина в настаняване в замъка и организиране на новия им начин на живот.
Лотарио, за когото Кристиане майчински се бе осведомила, за момента не можеше да остави уроците, които му даваше пастор Отфрид заедно със собствените си внуци. Но до един месец щеше да дойде да прекара ваканцията в замъка на сестра си Кристиане.
Подбраните от барона прислужници вече бяха по местата си. Следобед новопристигналите се разходиха под дърветата и бързо свикнали с щастието, вечерта им се струваше, че винаги са живели в този замък.
Пътуването бе изморило Кристиане, която се оттегли в ранен час. Баронът и Юлиус не закъсняха да направят същото.
Преди да влезе в стаята си, на минаване Юлиус хвърли поглед на библиотеката. На рафтовете от резбован дъб изпъкваше безценна колекция от подвързани книги до една с неговия герб. Но това, което го смая, бе подборът на томовете. Кой бе съумял толкова добре да отгатне вкусовете му и да не сгреши дори веднъж в неговите предпочитания. Ако сам бе правил списъка, нямаше да промени дори едно заглавие. Самуел, които познаваше вкуса му, защото той го бе изградил, не би избрал друго. Докато си мислеше това, почувства как една ръка рязко докосна рамото му. Той трепна: не бе чул вратата да се отваря.
Обърна се и видя Самуел Гелб.
— Е! Как минаха за скъпия ми Юлиус годината п пътуването?
— Самуел! — извика Юлиус, едновременно очарован и смаян. — Но как така се озова тук?
— По дяволите! — отвърна Самуел. — Много просто. Аз живея тук.
XXIX
НЕПРИЯТЕЛЯТ В УКРЕПЛЕНИЕТО
Дали бе инстинкт, предчувствие, нежен женски страх? В този хубав и царствен замък Кристиане се страхуваше от нещо. Струваше й се, че около нея, над нея е надвиснала опасност. Дали грозеше нея или Юлиус? Без значение!
Тя съжаляваше за спокойната им, изпълнена с любов самота на щастливия и изпълнен с благоухания остров, където светските грижи и страстите на хората нито за миг не смутиха тяхното спокойствие. Впрочем какво толкова се бе променило в живота й? Мъжът й все така я обичаше; тя все така обожаваше детето си. Какво можеше да желае? От какво можеше да се страхува?
Барон Хермелинфелд трябваше да се върне в Берлин, където го зовяха задълженията му и делата му. Но преди да тръгне, той каза насаме на Кристиане:
— Мое скъпо момиче, истина е, че не съм виждал Самуел Гелб от тринадесет месеца. Само че преди тринадесет месеца, в деня след вашето заминаване аз се срещнах с него. И той не пожела да се оттегли, дори ми потвърди наглото обявяване на война, което ти бе отправил. Впрочем досега все още гледам на това като на дръзко безочие. Ако нещата се променят, Кристиане, ако неприятелят посмее да се появи отново, спомни си, детето ми, че съм твой съюзник, твой секундант. Извикай ме, ще дойда.
Това обещание бе успокоило Кристиане само наполовина. Тя искаше да се срещне с Гретхен, за да я разпита дали тя го е виждала след сцената в развалините. Но на това Гретхен й бе дала само неясен и уклончив отговор.
Трябва да се знае, че Кристиане бе намерила малката козарка все така предана без съмнение, но още по-дива.
След смъртта на г-н Шрайбер и заминаването на Кристиане, Гретхен нямаше вече допирни точки с хората и се бе отдала изцяло на своите животни и растения. Още по-трудно й бе да свикне със замъка, отколкото с дома на пастора. Дори и колибата не й харесваше, откакто бе изградена наново; тя я намираше прекалено хубава, прекалено близо до замъка, прекалено подобна на къщите от селото. Тя се губеше в гората с козите си и понякога не се завръщаше по цели дни.
Кристиане бе принудена да крие своя страх, още по-жесток от факта, че бе необясним: какво по- страшно от неизвестността? И още нещо, което караше да страда това любящо сърце! Юлиус бе последният, пред когото можеше да се разкрие. Кристиане бе страдала, виждайки противопоставянето на Юлиус на баща си, когато се отнасяше до Самуел и съжалението, с което Юлиус се бе примирил. Тя не му ли бе достатъчна? Значи тя не бе всичко за него? И отвращението, което от самото начало бе показала към Самуел, не го ли бе направил неприятен и досаден и за самия него?
Въпреки това с тази готовност на любовта да оправдава обичания човек, Кристиане впоследствие си бе обяснила противопоставянето на Юлиус с чувствителността на един мъж, шокиран от факта, че може да бъде смятан за безволев и под влиянието на свой другар. Със сигурност бе защитил Самуел Гелб, а не самия себе си. Кристиане започна да мисли, че той бе прав и че на негово място тя би действала по същия начин. Впрочем убежището й, утехата й, нейната защита бе синът й. Край люлката на Вилхелм Кристиане забравяше всичко. Нямаше нищо толкова очарователно и трогателно едновременно от това дете, майка на дете, затворена още пъпка, излязла от току-що разцъфнала пъпка. Кристиане, видяна без детето си, бе запазила своята прелест, своята свенливост и своята непорочност на девственица; но когато гледаше, когато галеше, когато носеше сина си, своята любов, своя Исус, отново се чувстваше, че е майка!
Голямата й болка бе, че не можеше да кърми скъпото дете! Лекарите сметнаха, че е много млада и много крехка, а Юлиус им бе повярвал. О, ако бяха повярвали на майката, тя щеше да намери сили в себе си! Тя завиждаше, тя мразеше почти толкова, колкото пазеше и се грижеше за тази дойка, тази съперница, тази два пъти чужда жена, тази здрава и глупава селянка, на която Кристиане бе принудена така да остави най-сладката част от майчинството си. Какво право имаше тази непозната да кърми нейното дете? Когато дойката кърмеше Вилхелм, тя я гледаше с тъжен, изпълнен с ревност поглед: тя би дала години от съществуването си, за да бъде извор на живот за тези нежни устни.
Но само млякото бе това, което тази майка на шестнадесет години не даваше на своя син: но дните, нощите, душата, сърцето, цялото й същество, всичко бе негово. Тя го миеше, обличаше, люлееше, пееше му, приспиваше го. Той я познаваше — безкрайна радост — по-добре отколкото дойката, на която майка му го оставяше само за кърменето. Тя не искаше люлката да е далеч от леглото й: дойката лягаше на друго легло, което всяка вечер се постилаше в стаята на Кристиане. Така майката не пропускаше нито едно движение, нито един вик, нито една въздишка на детето.
С други думи, когато мислеше за Самуел с Вилхелм в ръце, вече се чувстваше по-сигурна. Неизвестната заплаха на мрачния неприятел губеше сила в съзнанието й и както мракът на нощта се разсейва на
