Заминаването бе гласувано с аплодисменти.
XLI
ЗМИЙСКА ПРЕДПАЗЛИВОСТ И ЛЪВСКА СИЛА
Сеньорите се разпръснаха из тълпата и съобщиха за взетото решение, което предизвика всеобщ ентусиазъм.
Бе уговорено, че студентите ще имат на разположение останалата част от деня, за да се подготвят, че няма да казват на никого за взетото решение и че ще напуснат града тихо и спокойно през нощта, така че, когато на другия ден буржоата станат, да бъдат смаяни и изпълнени с угризения.
В момента, когато всичко бе уговорено по този начин, пристигна една запъхтяна лисица.
Някакъв секретар, който присъствал на събирането на академичния съвет и който бил негов роднина, му предал резултатите от съвещанието.
Ето какви бяха решенията:
Ако студентите продължават съпротивата, е издадена заповед на полицията да стреля по тях и да ги усмири със сила, каквото и да струва това.
Ако се подчинят, амнистия за всички с изключение на Самуел, който бе убил войник и на когото се гледаше като на водач на целия този бунт и като подстрекател на Трихтер, неговата любима лисица. Смятаха за виновен само Самуел. Бе издадена заповед за неговото арестуване, а полицията сигурно вече бе на път, за да я изпълни.
От всички страни се чу единодушен възглас:
— По-скоро битка, отколкото да предадем краля!
Трихтер бе особено възмутен.
— Как не! Да оставим да задържат моя сеньор, който току-що ме освободи, краля на студентите, Самуел Гелб, само това остава! Тези членове на съвета са негодници! Само да посмеят да дойдат!
И той застана пред Самуел като куче пред господаря си, като скърцаше със зъби и ръмжеше.
Докато продължаваше тази врява, Самуел каза няколко думи на един студент, който изчезна бегом.
— На бой! На бой! — крещеше тълпата.
— Не, никакъв бой! — спря ги Самуел. — Университетът даде доказателства за своята смелост. Нашите другари са свободни, значи честта е спасена. Възбраната е произнесена. За изпълнението нямате нужда от мен.
— Да не искаш да те оставим в ръцете им? — попита Трихтер озадачен.
— О — усмихна се Самуел, — още не са ме хванали, бъди спокоен! Ще съумея сам да се измъкна от ноктите им. Значи всичко е решено: утре сутринта Хайделберг ще бъде не там, където е сега, а където ще бъда аз. Колкото до обикновените формалности, Трихтер ги знае толкова добре, колкото и своя Кодекс. Ще тръгна преди вас, за да подготвя условията на нашия Авентински хълм. Там ще видите забито знамето на Университета.
— Къде е това? — попитаха няколко души.
— В Ландек! — отговори Самуел.
Тълпата поде:
— В Ландек? Хайде в Ландек! Какво е Ландек? Какво значение има това? Ландек още не съществува, Ландек ще пребъде благодарение на нас. Ура за Ландек!
— Добре! — заключи Самуел. — Но се подредете. А, ето коня ми.
Студентът, на когото Самуел бе казал тихо няколко думи, пристигна на кон. Той слезе, а Самуел се качи.
— А знамето? — попита той.
Този, който носеше университетското знаме, му го подаде. Самуел го нави около дръжката, завърза го за седлото на коня си, взе два чифта пистолети и сабя и каза:
— До утре в Ландек!
Той пришпори коня си и препусна в галоп.
На ъгъла на първата улица срещна цяло отделение полицаи, които разблъска. Един от тях без съмнение го позна, защото се чу възклицание, а след това и няколко куршума изсвистяха покрай ушите му. Обикновено Самуел отвръщаше на такива неща: той се обърна и стреля два пъти с пистолетите си, без да спира коня.
Но полицаите бяха пеша. С няколко скока Самуел стана недосегаем и след като мина по безлюдните улици, скоро излезе на широкия път.
Самуел добре направи, че побърза, защото малко след неговото заминаване пристигна войската.
За кратко време изходите на града бяха заградени. Дванадесет полицаи излязоха напред. Зад тях имаше цял батальон! Един от полицаите поиска да им предадат Самуел Гелб, като обещаваше амнистия за всички. Студентите не оказаха никаква съпротива, а се ограничиха с думите: „Търсете“.
Започна претърсването. То продължи десет минути, докато не пристигна заповед от академичния съвет. Един от полицаите, блъснат от Самуел, бе донесъл новината, че той е извън града. Съветът приемаше като начало това заминаване за достатъчно удовлетворение и искаше само едно: студентите да се разотидат мирно.
Призоваха ги да си тръгнат. Студентите се разпръснаха и се прибраха без шум по хотелите си.
Съветът бе колкото изненадан, толкова и зарадван от това бързо укротяване. Останалата част от деня само затвърди това първо впечатление. Нито едно предизвикателство, нито едно сбиване, нито една заплаха. Студентите като че ли бяха забравили за гнева си от сутринта.
Настъпи нощта. Буржоата си легнаха с гордост. В десет часа целият град спеше безметежно както обикновено.
Но в полунощ, ако някой бе Останал буден, би могъл да наблюдава странен спектакъл.
XLII
ПРОКЛЯТИЕ И ПРЕНАСЯНЕ
В полунощ вратите на хотелите, където живееха студенти, се отвориха тайнствено и оттам излезе един студент, после двама, после трима, повечето пеша, други на коне, някои с коли и всички се упътваха в мрака към Университетския площад.
Като видеха уличен фенер, откачаха го без шум.
Тълпата започваше да става все по-компактна на Университетския площад и с всяка измината минута растеше. Движещите се сенки се приближаваха една до друга, като си стискаха ръцете и тихо си говореха. Една от най-подвижните бе на нашия приятел Трихтер, който стискаше в уста огромна лула, а в ръцете си стройно момиче.
О крехкост, твоето име е жена! Момичето бе Лолоте, някогашна любовница на Франц Ритер. Победителят Трихтер бе отнел не само лисицата на Дормаген, но и любимата на Ритер. Беше се възползвал от едно скарване между ревнивеца и кокетката, за да измести една хубава сутрин Франц.
Към два часа Трихтер отиде при група студенти.
— Факлите — нареди той.
Едновременно се запалиха двадесет факли.
Трихтер взе една от тях, размаха я гневно, помоли за тишина и внимание и като се обърна тържествено към центъра на града, с твърд глас произнесе това изпълнено със странна поетичност проклятие:
— Проклет град! Проклет! Проклет!
След като твоите шивачи вече не могат да оценят честта да виждат как техните платове докосват прелестните тела на студентите;
След като за твоите обущари вече не е достатъчно да виждат как техните кожи обуват нашите крака;
След като твоите колбасари мечтаят за своите меса друга съдба, освен да формират в нашите вени тази благородна кръв, която ни изпълваше с толкова благородни идеи.
След като вместо те да ни плащат, желаят ние да им плащаме;
Добре, нека дрехите им, обувките им и месото им да останат за тях; нека тяхното сребролюбие да ги разори!
