Платовете им ще станат погребален саван за техните богатства. За да могат да пласират стоката си, ще бъдат принудени сами да носят нашите обувки, а жените им ще ходят с ботуши. Надениците им, които няма да бъдат изядени, ще се развалят и ще им донесат чума.
Плачете, еснафи, буржоа, търговци от всички съсловия. Отсега нататък никакви пари и никакви пиршества. Отсега нататък няма да имате удоволствието да ни виждате да минаваме под вашите прозорци: весели, облечени в разноцветни Дрехи, радващи окото и пеещи „вивалера“. Вече няма да бъдете будени през нощта от камъните, които ние хвърляхме по вашите прозорци за развлечение. Вече няма да целуваме вашите дъщери. Плачете, буржоа!
Особено вие, кръчмари, неблагодарници такива, надеждата да увеличите доходите си ще избяга по петите ни. Ще умрете от глад поради излишък на храна. Можете да си умрете от жажда, ние няма да пием вече от вашето вино.
На това място Трихтер обърна факела към паважа и каза:
— Угасям живота в Хайделберг заедно със светлината на тази факла.
Останалите деветнадесет, които държаха факли, направиха същото и повториха:
— Угасям живота в Хайделберг заедно със светлината на тази факла.
Отново настъпи мрак.
Гасенето на факлите бе знак за тръгване.
Тълпата потегли и скоро се намираше на пътя за Некарщайнах.
Изгряващото слънце освети с изненадани лъчи странната тълпа. Бе едно стълкновение на мъже, кучета, саби, лули, брадви, жени, коне и коли. С бледи лица, с изморени очи, с раздърпано облекло, студентите отнасяха със себе си само най-ценните и необходими вещи: мехове с ракия, малко бельо и никакви книги. Това бе едновременно пренасяне и преселение.
Колкото и тайнствено да бе организирано бягството, не можеше да се попречи на момчетата от странноприемниците и на някои ранобудни търговци да го усетят. Затова на края на кортежа имаше опашка от колички и двуколки, натоварени с хляб, месо, питиета и запаси от всякакъв род. Трихтер, който вървеше начело, се обърна, позна един кръчмар и се усмихна самодоволно.
— А, някои лавкаджии са с нас! — каза той колкото се може с повече безразличие в гласа.
Но малко по-късно, незнайно по какъв повод, остави кобилата, на която бе качил Лолоте, пропусна да минат всички, отиде при търговеца на вино, взе голяма чаша хвойнова ракия и се върна при любовницата си.
В Некарщайнах спряха, за да починат малко. Пътят бе събудил глад у студентите и запасите, които носеха от Хайделберг и които благоволиха набързо да погълнат, бяха погълнати на един залък. Гостилничарите от Некарщайнах пожертваха и последното си пиле, и последната си бутилка.
Така подкрепени, студентите продължиха пътя си.
Вървяха още близо четири часа и най-сетне стигнаха до кръстопътя.
— А, ето разклонението! — каза Трихтер. — Дали трябва да тръгнем наляво или надясно? Колебая се като Буридановото магаре между две купи сено.
В този момент от далечината се чу тропот на кон. Облак прах се вдигна по левия път и бързо се приближи. Малко след това познаха конника. Това бе Самуел.
— Да живее! — извика тълпата.
— Накъде да тръгнем? — попита Трихтер.
— Следвайте ме — отвърна Самуел.
XLIII
ПОТАЙНОСТИТЕ НА ЕДНА НОЩ И НА ЕДНА ДУША
Какво бе правил Самуел след заминаването си от Хайделберг?
Предната вечер конят му го върна в Ландек към седем часа, по-малко от двадесет и четири часа, откакто бе потеглил от там.
Бе успял да се промъкне още веднъж в колибата на Гретхен. Едва бе излязъл оттам, когато Гретхен върна козите си. Тя ги прибираше по-рано от обикновено и преди да е паднала нощта. Не се чувствуваше добре от сутринта, без да знае защо. Това състояние й бе отнело съня и апетита. През целия ден бе имала треска. Тя се чувствуваше едновременно възбудена и обезсилена.
След като издои и прибра козите си, влезе в колибата, но бързо излезе оттам: никъде не се чувствуваше добре.
Горещината на тази юлска нощ обещаваше да бъде изтощителна. Никакъв ветрец. Щурците пееха във всички пукнатини на изсъхналата земя. Изпаднала в странно състояние, Гретхен бе жадна като тази земя, но не й се пиеше, клепачите й бяха натежали като този тежък въздух, но нямаше желание да спи.
Чувствуваше как навсякъде витае някакво тайнствено и скрито сладострастие. Гугуканията и пърхането на птиците любовно затихваха в гнездата. Горчив дъх лъхаше от тревите. Хладното небе се простираше над прозрачния мрак.
Гретхен искаше да се прибере в колибата, но стоеше неподвижно на тревата, с преплетени на коленете ръце, като гледаше, без да вижда, с очи, вперени в звездите, без мисъл. Тя страдаше с цялото си същество, без да знае защо. Плачеше й се. Струваше й се, че това ще я облекчи и правеше усилия да заплаче, както горещата земя моли за капка роса. След огромни усилия тя най-после усети, че се появи сълза в окото й.
Това, което най-много я изненадваше, бе, че не може да се отърси от една мисъл, която от двадесет часа се бе загнездила в нея, въпреки волята й, мисълта за Готлоб, този млад орач, който предната година бе поискал ръката й. Защо мислеше с такова удоволствие и с такава мъка за него, който винаги й е бил безразличен?
Не бе минал и месец, откакто, срещайки я, Готлоб плахо я бе попитал дали все още не са се променили чувствата й и дали все още обича само самотата. Бе отговорила, че свободата й е по-скъпа отвсякога.
Готлоб бе казал, че родителите му искат да го принудят да се ожени за Роз, едно местно момиче. Гретхен не бе проявила никакъв признак на ревност. Тя сърдечно бе посъветвала Готлоб да удовлетвори желанието на родителите си. И далеч без да бъде засегнато самолюбието й, бе изпитала истинска радост, като знаеше, че това добро момче може да се утеши с друга и да живее щастливо с нея.
След тази среща на няколко пъти бе мислила за женитбата на Готлоб винаги с радостно чувство в сърцето.
Защо сега си мислеше за това с някаква горчивина и съжаление? Защо не можеше да си представи без необяснимо вълнение този млад човек в прегръдките на друга жена? Защо образът на Готлоб й се явяваше непрекъснато, въпреки волята й, за да я измъчва като тези досадни мухи, които тя пропъждаше с ръка?
Защо същия този ден, вместо да поведе козите си както обикновено към скалата или навътре в гората, бе тръгнала в обратната посока, към равнината? Готлоб имаше ниви в тази местност. Защо бе останала там през целия ден? И защо, след като не се появи Готлоб, у нея се притаи смътна тъга?
Бе решила да се прибира, без да дочака края на деня. Изведнъж бе потреперала: зад гърба си бе чула гласа на Готлоб. Беше се обърнала и видяла младия човек да се връща от нивата. Но не беше сам. Роз и нейният баща бяха с него.
Той държеше под ръка годеницата си и й говореше весело. Гретхен се бе скрила зад дърветата и те не я видяха.
Защо се бе свило нейното сърце? Защо бе хвърлила на Роз ревнив поглед? Защо пред очите й за пръв път бе преминало горещото тайнство на една брачна нощ? Защо веселото настроение на Готлоб и гордостта на Роз я бяха преследвали до прага на колибата й? Защо това, което бе желала, сега я натъжаваше? Защо у нея, която никога не бе имала зла мисъл, сега щастието на другите предизвикваше тази дълбока печал?
Това бяха въпроси, на които не можеше да си отговори.
Тя се опита да прогони тези мисли. Стана. Треската изгаряше очите и устните й.
„Действително съм жадна и ми се спи“, каза си тя.
Влезе в колибата и запали глинения светилник.
След това отвори шкафа и извади хляба. Но изяде само една хапка. Не беше гладна. Освен това хлябът й се стори със същия странен вкус като предната вечер.
Бе оставила малко квасено мляко в ъгъла на колибата. Жадно започна да пие…
