Изведнъж спря. Млякото й се стори с особено горчив вкус. Но тя беше толкова жадна, че това не я спря.
— О! Аз съм луда — помисли тя.
И изпи и последната глътка.
Почувствува се малко освежена и легна облечена в леглото си от папрат.
Но не можа да заспи. Скоро стана по-неспокойна отпреди. Млякото, което бе изпила, вместо да утоли жаждата, я бе засилило. Задушаваше се в тази тясна стая, във вените и главата й гореше огън.
Не издържаше вече, стана и понечи да излезе.
Като стигна до вратата, се подхлъзна на нещо. Погледна и видя един лъскав предмет. Наведе се и взе едно съвсем малко шишенце от непознат за нея метал, който не беше нито злато, нито сребро.
Кой беше изпуснал това шишенце? Гретхен беше заключила, преди да излезе сутринта. Сигурна беше в това.
Шишенцето беше празно, но миризмата на съдържанието му още се усещаше. Гретхен позна миризмата, която, както й се стори, бе почувствувала в хляба и млякото. Тя прекара ръка през косите си.
„Наистина съм луда, отчаяно си каза тя. Навремето г-н Шрайбер бе прав. Самотата не е хубаво нещо. О, господи!“
Тя насили мисълта и паметта си. Погледна наоколо и й се стори, че малкото й мебели не бяха наредени по същия начин както сутринта. Дали пък някой не бе идвал?
Тя излезе. Нощта бе настъпила преди повече от два часа и се очакваше въздухът да е по-свеж.
Но той й се стори още по-горещ. Струваше й се, че диша огън.
Легна в тревата. Но и тя й се стори нажежена.
Легна на скалата. Но камъкът не бе по-малко горещ от земята. Гранитът като пещ, която остава топла, след като са изгорели дървата, бе като напечен от слънцето.
— Какво бе пила? Какво беше това чародейно питие? Кой бе донесъл това шишенце?
Изведнъж тръпки я побиха от главата до петите: мисълта за Самуел, която досега бе отклонявана от мисълта за Готлоб, премина през съзнанието й.
Самуел! О, да! Трябва да е бил той! В този момент всичкият и суеверен страх се възвърна. Сигурно Самуел положително бе демон. Да, точно така, той беше я заплашил, той държеше на думата си, той си я беше присвоил,, притежаваше я, щеше да дойде да я вземе. Демонът лесно влиза в къщите без ключ, за него няма ключалки. Гретхен се почувствува изгубена.
И дяволска загадка! Както беше изплашена и отчаяна, в същото време почти бе очарована. Изпълваше я горчива радост при мисълта, че е във властта на дявола. Почти беше сигурна, че Самуел ще дойде и го очакваше с нетърпение и ужас. Едната половина от нея казваше: „Ето че съм хваната!“, а другата казваше: „Толкова по-добре!“ Ужасно опиянение объркваше представите й. Главозамайването на ада започваше да я обзема. Тя с нетърпение очакваше проклятието да я споходи.
В един момент мисълта за Готлоб отново се върна. Но сега той не се явяваше пред нея в същата светлина. Вместо да я кара да мечтае, той я отвращаваше. Какво искаше този селянин, с тези груби ръце, с тези прости обноски, който миришеше по-зле от вол? Тя да го ревнува от Роз? Как не, само това оставаше! Мъжът, любовникът, когото тя би пожелала, няма да бъде този селяк, с ръце, създадени за ралото. Той ще има нежни ръце, дълбок, проницателен поглед, широко чело, един учен млад мъж, познаващ растенията и лекарствата, необходими за кошутите и ранените души, умеещ да лекува и убива.
Шумът от стъпки по пръстта я накара да подскочи. Тя широко отвори очи.
Беше Самуел.
XLIV
НЕ БИВА ДА СЕ ИГРАЕ С ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА
При вида на Самуел, Гретхен стана права и отскочи назад. Но с инстинкт, по-силен от волята, отстъпвайки, тя протегна ръце към Самуел.
Самуел бе прав, неподвижен и още по-блед под лунните лъчи. В израза на лицето му нямаше нито подигравателност, нито тържествуване, нито омраза! Бе сериозен и дори мрачен. На Гретхен й се стори по- висок от обикновено.
Тя отстъпваше към вратата, докато в нея се бореха два порива, ужасена и вцепенена, краката я водеха към колибата, а главата й бе протегната към Самуел.
— Не се приближавай! — извика тя. — Върви си, демон! Ужасявам се от теб. Мразя те, ненавиждам те, чуваш ли? В името на Богородица, прокълнати, махни се!
И тя се прекръсти.
— Не се приближавай! — повтори тя.
— Няма да се приближавам — бавно отговори Самуел. — Крачка няма да направя към теб. Ти си тази, която ще дойде при мен.
— Ах! — отчаяно възкликна тя. — Твърде е възможно. Защото не зная какво си ми дал да пия. Донесъл си го от ада. Това е отрова, нали?
— Не е отрова. Това е сокът от някои цветя, които ти толкова много обичаш и с които посмя да ме оскърбиш. Това е еликсир, в който концентрираните сили на природата събуждат спящите сили на живота. Любовта спеше в теб, аз я събудих. Това е всичко.
— Ах! Цветята са ме предали! — извика Гретхен съкрушена.
След това погледна Самуел по-скоро с меланхоличен, отколкото с разгневен поглед.
— Виждам, че казваш истината — промълви тя. — Майка ми казваше, че любовта е страдание, а аз страдам.
И тя се опита да избяга.
Самуел не се помръдна. Стоеше неподвижен, човек би го взел за статуя, ако не беше пламъкът в очите му, искрящи в мрака.
— Ако страдаш, защо не ме помолиш да те излекувам?
Той каза това с нежен и проницателен глас, който раздвижи всички клетки на Гретхен. Тя направи крачка към него, после още една, после още една. Но изведнъж избяга ужасена.
— Не, не, не! Не искам! Ти си ужасен и проклет човек. Ти искаш да ме погубиш. Но не ме държиш в ръцете си.
— Повтарям ти, че крачка няма да направя към теб. Добре виждаш, че не мърдам. Ако исках това, с три скока нямаше ли да съм твой господар? Но предпочитам да изчакам твоята воля.
— Жадна съм — каза Гретхен.
След това с тих и гальовен глас продължи:
— Наистина ли можеш да ме излекуваш?
— Може би — каза Самуел
Тя извади от джоба си нож, отвори го и тръгна с него към Самуел, въоръжена и по-сигурна.
— Не ме докосвай — каза тя — или ще те ударя. Само ме излекувай.
Но изведнъж бедното дете захвърли ножа.
— Луда ли съм? — възкликна тя. — Искам да ме излекува, а го заплашвам! Не, мой Самуел, повече не те заплашвам. Виждаш, че захвърлих ножа. Моля те. Много ме боли главата. Прости ми. Излекувай ме, спаси ме.
Тя падна в краката на Самуел и прегърна коленете му.
Това бе очарователна картина на слабата светлина на луната, всред дивите скали: едно разчорлено и молещо момиче в краката на мраморна статуя. Самуел гледаше мрачно, със скръстени ръце как лумна и се разгоря пожарът, който той бе запалил в тази млада и девствена кръв. Неописуем пламък изгаряше Гретхен: искри светеха от очите й и озаряваха матовата й кожа. Така изглеждаше прекрасна. Въпреки волята си Самуел се почувствува опърлен от пламъците, обгърнали момичето. Треската, която гореше в нея и която искреше около нея, започваше да прониква в него.
— О, значи още ме мразиш — каза хубавата девойка. — Защо ме мразиш?
— Не те мразя — отговори Самуел. — Обичам те. Ти си тази, която ме мрази.
— О, вече не — бавно каза тя, като вдигна към него очарователното си лице.
След това внезапно промени мнението си и каза твърдо, без предисловия:
