прибра мъжът й.
— Как така си още будна по това време? — попита той.
— Ами двама студенти ме вдигнаха, за да им дам ракия!
— Ракия ли! Ракията свърши — каза мъжът, оставяйки пакетите, които носеше.
— Свършила е, да — отговори кръчмарката. — Бе останало само малко на дъното.
Мъжът погледна празната бутилка.
— От това ли пиха? — попита той и се разтрепери.
— Ами да — отговори жената.
— Нещастнице! — извика той, като си скубеше косите.
— Какво ти е?
— Знаеш ли какво си дала на горките младежи?
— Ракия, какво?
— Киселина!
Светът сякаш потръпна от вълнение за съдбата на Трихтер и Фресванст. А те действително бяха велики пиячи.
Невнимателната кръчмарка се притесни ужасно, и то с право. При вика на мъжа си: „Киселина?“ — тя позеленя.
— Господи! Аз спях… бе нощ… сипах им, без ясно да видя.
— Господи! Хубаво се подредихме! — простена мъжът. — Тези младежи или вече са мъртви, или издъхват някъде по пътя. А нас ще ни осъдят, че сме ги отровили.
Жената избухна в ридания и патетично тръгна да се хвърля в обятията на мъжа си. Той обаче грубо я отблъсна.
— Каква полза сега и да ми плачеш! Това много ще послужи. Не можа ли да внимаваш? Какво ще правим? Как да се спасим? Ще ни хванат. Ах! Чичо ми беше съвсем прав, когато преди четиридесет и една години ме съветваше да не се женя за тебе!
Ние няма да разказваме за цялата тази нощ, изпълнена с тревоги, сълзи и ругатни, която прекараха двамата кръчмари Филемон и Бауцис. С настъпването на зората Бауцис излезе на прага на вратата в очакване на присъдата си. Изведнъж тя извика. По пътя към дома й се приближаваха двамата младежи. Или може би само сенките им?
— Какво има? — разтреперан попита мъжът и.
— Това са те! — каза жената.
— Кои те?
— Младежите.
— Господи! — промълви мъжът се строполи на един стол.
Трихтер и Фресванст влязоха и тихо и спокойно седнаха на масата.
— Ракия? — поръча Трихтер.
И добави:
— От същата.
— От същата, да — потвърди Фрестванст. — Беше доста силничка.
LI
МАЛКО ФОЙЕРВЕРКИ ОТ РАЗЛИЧНИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ
Три-четири дни минаха така за студентите емигранти всред все нови и нови очарования, които Самуел с необичайната си мощна дарба можеше да извлича от всичко, което му паднеше подръка: от гората и реката, от селото и замъка, от науката и удоволствията, от мечтите и живота.
Междувременно от Хайделберг пристигнаха тъжни вести: този контраст направи още по-голямо удоволствието от пребиваването в Ландек. Една лисица, която против волята си бе останала в забранения град заради сериозно неразположение, побърза да дойде при другарите си, щом стана на крака. Описваше Хайделберг като доста мрачна обстановка.
Улиците били пусти, магазините празни. Гробна тишина царяла в прокълнатия град. През деня никакъв шум; вечерта никаква светлина. Търговците унило се затваряха по домовете със стоката си и с жените си. Професорите, като нямаха вече лекции, се караха помежду си. Науката на преподавателите, платовете на търговците, виното на кръчмарите, създадени да движат ума, да красят рамената и да се леят в гърлото, се трупали и гниели в магазините и изоставените катедри като тиня в смрадливо блато.
Професорите и търговците стигнали дотам, че да се карат и си прехвърлят едни на други отговорността за емиграцията.
Защо търговците бяха обидили Трихтер? Защо професорите бяха осъдили Самуел?
Явно бе наближил мигът, когато академията щеше да обяви война на тезгяха.
Тези новини само удвоиха оживлението в кервана и същата вечер Самуел отпразнува това с възхитителен фойерверк, който бе подготвял три дни.
Беше наредил да разположат ракетите на другия бряг на Некар. Нищо по-странно и очарователно от тези бомби и ракети, отразяващи се в реката, и този цъфнал букет във въздуха и отражението му във водата като подземен вулкан. В действителност имаше два фойерверка — този в небето и този в реката.
Цял Ландек се намираше на брега, без Кристиане и Гретхен. Но Самуел бе избрал мястото не случайно и добре знаеше, че двете упорити жени сигурно наблюдаваха против волята си огнената картина и че големите червени пламъци ще ги развълнуват — едната в колибата, другата в салона.
Гретхен действително ги видя, пребледня и прошепна:
— Просто дяволът си играе с огъня, това е!
Тя побягна като дива в колибата си и скри глава в ръце, за да избяга от огнените отблясъци, които оцветяваха прозорците и стъклата. Всичко, което напомняше за Самуел, сега я изпълваше с ужас.
Колкото до Кристиане, засега Самуел само я плашеше. Тя излезе на балкона, привлечена от пламналото небе, и остана там, мислейки си за странната въздържаност на Самуел и неволното отстъпление на Юлиус.
Тя бе принудена да признае правдивостта на това, което й бе казал Самуел за слабата и податлива природа на мъжа й. Беше останало нещо много детско в този млад мъж, който без съмнение в този момент ръкопляскаше с голям възторг на фойерверките на Самуел.
Кристиане чувстваше, че Юлиус й убягва. Какво можеше да направи, за да го задържи? Беше ли направила подходящия избор, оставайки встрани от развлеченията му? Отказвайки да го следва, създавайки му навика да минава и без нея, нямаше ли да го свикне да вижда на едната страна жена си, на другата радостта? Нямаше ли да е по-разумно да участва в забавленията и радостите на мъжа си — така той щеше неизменно да ги свързва с нея?
Горката Кристиане, тъй кротка по нрав, се питаше какво лошо може да има в крайна сметка, ако участва в толкова необходимите за мъжа й радости? Естествено само отдалече и в границите на благоприличието. Какво щеше да стане? Може би Самуел щеше да тържествува и да си помисли, че я е накарал да отстъпи? Е, добре! Въпреки всичко Самуел имаше такъв характер, че се ядосваше само на препятствията, и колкото по- горда ставаше тя, толкова повече го дразнеше. В общи линии Самуел досега бе удържал на думата си да не търси начин да я вижда. Не бе ли сбъркала, като писа на барон Хермелинфелд? А ако променеше нещата? Придружавайки мъжа си, тя щеше да спечели две неща: запалваше любовта на Юлиус и гасеше омразата на Самуел.
И така тази вечер тя изчака завръщането на Юлиус, отиде мило при него и сама поиска да й разкаже за прекарването на деня. Той го направи на драго сърце.
— Значи добре се забавлява днес? — попита го тя.
— Да, признавам това. Този Самуел чудесно разбира живота.
— Не е ли утре вечер представлението на „Разбойници“?
— Да, утре е — отговори Юлиус. — Ох! Ако само се съгласиш да дойдеш с мен?
— Може би ми се иска. Знаеш, че Шилер е моят любим поет.
— Крайно време беше! — Извика Юлиус очарован. — Решено е. Никакви преструвки. Утре вечер ще дойда да те взема.
