хартия. Дори писах на Юлиус, но той ми отговори, че не знае за какво става дума.
— О, сигурна съм, че сложих писмото в плика — каза Кристиане. — Още се виждам как го пиша и запечатвам на тази маса. Господи! Дали не го е взел?
— Кой? — живо попита баронът.
— Този, за когото ви пишех.
— Самуел Гелб?
— Да, Самуел Гелб, татко.
Настъпи мълчание. Зашеметена, Кристиане си мислеше за тази нова наглост на Самуел.
— Виждала ли си отново този Самуел? — попита той.
— За съжаление, да! Два пъти.
— Тук ли? — попита баронът.
— Не, навън — след кратко колебание отговори Кристиане.
Тя си спомни, че баронът изрично бе забранил на сина си да се среща със Самуел, и лъжеше, за да прикрие Юлиус.
— И какво ти каза Самуел? — отново попита баронът.
— Първия път ми повтори своите нагли предизвикателства.
— Нещастникът!
— Точно тогава ви писах, татко, за да ви помоля за помощ, за да ви повикам. Вторият път беше осем или десет дни по-късно, на публично представление.
Кристиане разказа на барона за преселването на студентите и за представлението на „Разбойниците“. Обясни всичко с женското си любопитство: тя пожелала да присъства на това представление заедно с Юлиус. Юлиус се съгласил, за да достави удоволствие на жена си. Впрочем Самуел, с когото бе разменила няколко думи след представлението, се бе заклел, че ще се появи пред нея само ако тя го повика. На следващия ден студентите си били тръгнали за Хайделберг.
— От два месеца — добави Кристиане — господин Самуел съвестно си държи на думата. Ето защо не ви писах повторно. През тези два месеца нито видът, нито споменът, нито дори и името на този човек са смущавали моето щастие. Защото в действителност никога не съм била по-щастлива и по-спокойна от сега. Вилхелм не е боледувал повече, а Юлиус не се поддава на тази отпуснатост, към която го бе тласнало усамотението, той, който беше свикнал на бурен и шумен живот. В крайна сметка — усмихнато добави Кристиане — и бащата, и синът са излекувани. А аз, която живея само чрез тях и съм половин Вилхелм и половин Юлиус, любовта на Юлиус и здравето на Вилхелм са цялото ми щастие. Благодаря всеки ден на бога и не ми е нужен друг рай, освен увековеченото настояще.
— А Гретхен? — изведнъж попита баронът.
Кристиане потрепери.
— Гретхен — тъжно и замислено каза тя. — Гретхен повече пред никого не се появи. Каквато беше дива, сега стана свирепа. От коза стана кошута. Всякакъв контакт с човешко същество й се струва непоносим и за да не води вече козата, която храни Вилхелм в замъка, тя не я пасе със стадото си. Козата остава тук и прислужниците се занимават с нея. Хората от Ландек, които са могли да разменят по някоя дума с Гретхен, казват, че си е загубила разсъдъка. Аз съм ходила пет или шест пъти в колибата й, за да се опитам да поговоря с нея, но колкото и да съм чукала и викала, никога Гретхен не ми е отваряла. Често съм я виждала отдалеч, когато съм излизала с Вилхелм. Винаги, от каквото и разстояние да ме е виждала, се е крила в дълбините на горите.
— Странно нещо! — каза баронът. — От половин час съм в Ебербах, а Гретхен първа ме видя и дълго говори с мен.
— И какво ви каза?
— Всичко. За престъплението на Самуел, за неговите намерения, за неблагоразумието му. Той е построил този замък. Може да проникне тук по всяко време и не навън, а тук, Кристиане, се е виждал с вас.
— Е, добре, татко!
— Е, добре! Вие не ми казахте цялата истина, Кристиане.
Тъжна усмивка на достойнство се появи на устните на Кристиане. Но тя не се оправда.
Баронът бе обзет от голямо вълнение и се заразхожда с големи крачки из стаята.
— Ще се срещна със Самуел — каза той — и ще поговоря с него. Нека да внимава. Този път няма да се огранича с думи. Ще тръгна за Хайделберг веднага щом поговоря с Юлиус и още веднага ще бъда там.
— Простете, татко, но ви моля да помислите, преди да направите това. Казах ви, че от два месеца този човек ни е оставил. Разумно ли е да го възбуждаме? Признавам, че се страхувам. Като че ли искате да ударим заспал тигър.
— Кристиане, имате ли причини да се страхувате от този ход?
Кристиане се изчерви, обидена.
— Мъжете — като че ли на себе си каза тя — със своите странни подозрения не знаят какво е женска свенливост и че колкото по-равна е водата на едно езеро, толкова по-лесно се набраздява от вятъра. Ако искате да видите Самуел Гелб, господин барон, няма защо да ходите в Хайделберг, трябва само да изчакате до тази вечер за това.
— Как? — попита баронът.
Кристиане отиде към плоскостта, която Самуел й бе посочил, и сложи пръст на звънеца.
LVI
ВСИЧКО СЕ ПЛАЩА
Какво ще правите, Кристиане? — извика баронът.
— Нали ви казах, татко — каза Кристиане, — Самуел Гелб се бе заклел, че ще се появи пред мен само ако го повикам с този сигнал. Е, щом държите да го видите, ще го повикам, това е всичко.
И цялата разтреперана едновременно от страх и гордост, тя натисна бутона.
Бутонът потъна, след това изведнъж отскочи, преди да е отдръпнала ръката си. Сътресението я накара да отстъпи назад, бледа и изплашена, като че ли Самуел Гелб щеше да се появи внезапно пред нея.
Тя погледна разтреперана стената, чудейки се откъде ще изскочи Самуел. Струваше й се, че се появява едновременно от всички страни. Чувствуваше се обградена от този невидим неприятел. Счуваха й се хиляди стъпки зад дъбовата ламперия.
Но стената оставаше неподвижна и безмълвна.
— Никой не се появява — отбеляза баронът след две или три минути.
— Да, почакайте още малко! — отговори Кристиане.
Развълнувана, тя отиде да седне с вперен в ламперията поглед.
Измина четвърт час, но плоскостта не помръдна.
— Кристиане, или сте сънували, или този човек ви е излъгал — каза накрая баронът.
— Ах, прав сте татко! — извика тя. — Луда ли съм, че се изплаших? Луда ли съм, че повярвах, че Самуел може да изскочи отнякъде? Не, той няма да дойде. Каза ми това, за да раздвижи въображението ми, за да ме накара да повярвам, че е винаги тук, наблизо, за да чувствувам присъствието му при всяко свое действие, за да мисля за него по всяко време. Той разчиташе, че никога няма да задвижа лоста. Една случайност ме накара да го бутна и ми разкри лъжата му. О, господи! Благодаря ти! Благодаря ви, татко, че ме подтикнахте към тази дързост.
Нейният изблик на радост бе толкова искрен и безобиден, че баронът се трогна, убеден в невинността й.
— Ти си едно чисто и достойно създание, моето дете — каза той, като пое ръцете й, — без да искам, те нараних, прости ми.
— О, татко!… — каза Кристиане.
В този момент се върнаха прислужниците, които Кристиане бе изпратила да търсят Юлиус, и казаха, че напразно са обиколили гората и са го викали.
— В колко часът обикновено се връща от лов Юлиус? — попита баронът.
— Господи! Чак надвечер, в шест часа — отговори Кристиане.
— Още два-три часа чакане! — каза баронът. — Хайде, този ден е изгубен. Зле съм избрал момента… но
