господин барон, какви ужасни заплахи отправи към нас, към г-жа Кристиане и към мен този прокълнат, този омразен Самуел Гелб, след като се налага да назова името му.
— Знаех го да, Грегхен. Господи! Все още ли става дума за Самуел? Говори, говори, дете мое.
— Господин барон — продължи Гретхен, като закриваше с ръце лицето си, — Самуел Гелб, знаете това, се бе зарекъл, че ще го обикнем и двете, или поне че ще бъдем негови. Е, добре… е, добре, той вече удържа на думата си, що се отнася до мен.
— Как! Гретхен! Ти го обичаш?
— О, ненавиждам го! — извика Гретхен с дива ярост. — Но един ден, един час, той успя да ме принуди, този човек на ада… не зная дали точно да го обичам!… но в крайна сметка, да ми прости майка ми, съм негова.
— Възможно ли е това? Гретхен! Гретхен, с целия си разсъдък ли си?
— Ох! Де да не бях! Но за съжаление все още го имам, както и съзнанието и паметта ми. Само в едно нещо се съмнявам. Вие, господин барон, вие сте учен човек. Помогнете на моето бедно непросветено съзнание. Давам вид, че говоря за себе си, но всъщност говоря за жената на вашия син. И така, кажете ми истината, както го правя и аз. Господин барон, дали господ, който е толкова добър и милостив, е предоставил на този свят оръжия и възможности на лошите за борба срещу добрите, които Добрите да не могат да предотвратят? Има ли тъмни сили, който тласкат честните и невинни души към престъпления? Има ли непобедими магии, които да правят така, че да се опетни дори това, което е чисто, и да се правят неща, които всяват ужас?
— Изясни се, дете мое.
— Господин барон — каза Гретхен, — вижте това малко шишенце, което намерих на пода в колибата си една вечер.
Барон Хермелинфелд пое платиненото шишенце, което му подаваше Гретхен, отпуши го и го помириса.
— Велики боже! — извика той. — Ти пи ли от това?
— В деня, когато обикнах Самуел, въпреки омразната му същност, открих в хляба и млякото миризмата, която лъха от това шишенце.
— О, горката! О, проклетникът! — извика баронът.
— Е, добре! Какво ще кажете, господине?
— Ще кажа, бедно дете, че волята ти е била насилена, опиянена, заслепена. Казвам, че престъплението е било двойно за другия и никакво за теб. Казвам, че си невинна, въпреки грешката си, и чиста, въпреки опетняването ти.
— О, благодаря! — извика Гретхен, като събра ръцете си в радостен израз. — Майко, не съм потъпкала клетвата си! Бъдете благословен, Господи, Вие, който сте на небето. А вие, господине, бъдете благословен на земята.
Но изведнъж каза обезкуражена:
— Все едно е! Има ужасни загадки. Душата е недокосната, но не може да се каже същото за тялото. Колкото и да съм вътрешно чиста, все пак си оставам опетнена.
— Утеши се, успокой се, бедно дете! Дори ангелите не са по-чисти от теб. Още веднъж ти казвам, всичко е дело на този нечестивец и няма нужда да довършваш тъжната си изповед, сам мога да се досетя за края. Той е проникнал при теб през нощта като злосторник. Възползвал се е от самотата и доверието ти, подлецът му с подлец! О, ще го накажем, бъди спокойна.
Гретхен вдигна тъжно и гордо глава, като че за да прогони грижите си.
— Да не мислим повече за мен — каза тя, — а за вашата снаха.
— Благодарение на бога — каза баронът — Кристиане е по-малко застрашена от теб, бедно дете. Тя не живее сама, в отворена колиба, а в замък, ограден с високи стени и обитаван от верни слуги, които тя може да извика, за да я защитят, ако мъжът й отсъства.
— Вярвате ли в това? — попита Гретхен с горчива усмивка. — Дали Самуел Гелб не може да отвори всички заключени врати на замъка и дори всички врати без ключалки?
— Какво! Гретхен, Самуел Гелб влизал ли е в замъка?
— А как този, който го е построил, няма да е влизал в него?
— Този, който го е построил? — повтори смаян баронът.
— Сега мога да ви го кажа — продължи Гретхен. — Неговото престъпление ме освобождава от моята клетва, а кошутата ми, чрез която това чудовище искаше да си отмъсти, умря миналия месец. Ето вече стигнахме замъка. Слушайте добре, господин барон.
И тя му разказа как Самуел бе построил двойния замък.
— О, каква наглост! — извика баронът. — А Кристиане знае ли нещо за всичко това?
— Тя знае всичко, но се е заклела да мълчи.
— Няма значение! — каза баронът. — Но се питам, при опасността, която я грози, защо не ми писа, както ми бе обещала? Благодаря ти, Гретхен, благодаря за доверието ти. Бъди спокойна, тя няма да бъде погубена. Оставяш ми това шишенце, нали? А аз се надявам, че държа този нещастник в ръцете си.
— Ако го държите, не го изпускайте! — каза Гретхен, в чийто поглед блесна ярост. — О, как го ненавиждам! Какво щастие, че имам право да го мразя! Живея само за да дочакам един ден възмездие. И това ще стане, ако не с ваша помощ, то с помощта на бога.
Тя продължи:
— Ето ни при тайния вход на замъка, господин барон, а аз се връщам при козите си. Изпълних своето задължение, сега оставям делото на вас.
— Сбогом, Гретхен — каза баронът. — Мислех, че идвам в замъка, воден от нещастието, а се оказа, че е поради надвиснала опасност. Значи имам две причини да бързам. Сбогом.
Той се запъти с бърза крачка към замъка.
Първият прислужник, когото срещна, му каза, че Юлиус е излязъл преди два часа, веднага следобед, с пушка на рамо и че щял да се прибере привечер. Но г-жа Ебербах била в замъка.
Баронът прояви раздразнение. Извървя пътя до апартамента на Кристиане, без да поиска да съобщят за него.
И когато, след като почука, влезе в стаята на Кристиане, той я намери погълната от това важно занимание на майките, което е да накарат децата си да се усмихват.
При вида на свекъра си Кристиане нададе вик на изненада и се затича към него.
Баронът я целуна нежно. Той погали хиляди пъти внука си, когото намираше очарователен и добре сложен.
— Нали е хубав моят Вилхелм? — каза Кристиане. — Струва ми се, че няма много деца, които да са толкова хубави. Представете си, че вече ме разбира, когато му говоря. О, как го обичам! Хайде, усмихнете се също и на дядо си, смръщено розово дете.
— Той е чудесен, скъпо момиче, и прилича на теб — каза баронът. — Но сега дай го на дойката. Трябва да говоря сериозно с теб и се страхувам, че ще ни разсейва. Значи Юлиус е в гората? — попита той.
— Господи, да! На лов е.
— Знае ли се къде? Може ли да се намери?
— Можем поне да опитаме — каза Кристиане.
— Е, добре, да опитаме тогава. Трябва да му кажа важни и сериозни неща.
Кристиане повика и нареди на трима прислужника да потърсят Юлиус в три различни посоки и да го доведат.
— Но какво има? — попита тя разтревожена барона.
— Нищо — отговори загрижен баронът. — Поне на Юлиус трябва да го кажа. Ще говорим за това, като се прибере. Докато го чакаме, да поговорим за теб. Ти не си ли ми писала?
— Но да, скъпи татко — каза Кристиане.
— Ах, да, нежни думи под писмата на Юлиус. Но искам да кажа писма, адресирани до мен?
— Простете ми, татко, но аз ви писах преди два месеца и половина една дълга и неотложна изповед.
— Как? Нищо подобно не съм получавал — изненадан възкликна баронът. — Почакай малко. Да, преди два или три месеца действително пристигна един плик с печат от Хайделберг, но в него имаше само бял лист
