Законът? Той довежда до мудността на охлюв подема на орела! Законът? Създал ли е някога велик човек? Истинската майка на колосите и на хората с изключителни способности е свободата! Да ме поставят начело на армия от мъже с моята закалка и ще направя от Германия република, в сравнение с която Рим и Спарта ще са като женски манастири.“
Впрочем Карл Мур, отблъснат от баща си заради брат му, се надига гневно срещу обществото, което го отхвърля, и приема да стане капитан на своите другари, станали разбойници. Без съмнение Самуел си мислеше за несправедливостта на собствения си баща, който го бе изоставил, след като никога велик актьор не е стигал до дълбокото, истинско чувство, с което извика:
„Убийци! Разбойници! С тези думи тъпча закона с нозете си. Никаква милост, никакво съчувствие! Нямам баща, нито любов. Кръвта и смъртта трябва да ме накарат да забравя онова, което ми е било скъпо. Приближете се! Искам да се впусна в едно ужасно забавление.“
Самуел каза това с такава дива сила, че тръпки побиха тълпата. Див пламък искреше от очите му.
Кристиане трепна. Стори й се, че погледът на Самуел се насочи към нея: като че ли електрически ток премина през нея. Тя започна да съжалява, че е дошла.
Имаше толкова много общо между ролята и актьора, че на моменти вече не знаеше дали Самуел изпълнява ролята на Карл Мур, или Карл Мур изпълнява ролята на Самуел.
Този разбойник, за когото покушението стоеше по-високо от добродетелта и който изглеждаше твърде велик, за да вирее всред тесногръдите предразсъдъци на света, ужасяваше Кристиане. В следващия миг изведнъж той се появи в съвсем различна светлина.
Мисълта за тази, която бе обичал и която все още обичаше, прониза един ден изпълнения с кървави драми живот на Карл Мур, както слънчев лъч огрява пропаст. Завладява го някаква непреодолима сила. Той отново иска да види своята Амелия и тутакси повежда послушните си другари във Франкония. Предрешен, прониква в бащиния си замък и воден от самата Амелия в галерията с портретите, без тя да го е познала, с тревога я разпитва за това, което е изстрадала.
В този момент цялото високомерие на Самуел-Карл се превърна в гореща страст. Сълзи се появиха в дотогава неумолимите му очи, а когато Амелия издаде своето вълнение пред портрета на Карл със сълзите си и когато избяга зачервена, Самуел извика: „Тя ме обича! Тя ме обича!“, толкова радостно и победоносно, че от всички страни избухнаха ръкопляскания, а Кристиане пребледня и потрепера от вълнение и страх.
Но разнежването трае само минута. Бандитът отблъсква това мимолетно вълнение, преглъща готовите да потекат сълзи, цялата му жестокост се възвръща. И ужасното предизвикателство, което изрече актьорът, сякаш бе богохулството на самия Самуел Гелб:
„Не, мъжът не трябва да се огъва. Бъди каквото искаш, анонимно същество от висините, нека само моето Аз да ми остане вярно. Бъди каквото искаш, нека само навсякъде да водя своето Аз със себе си. Нещата вън от нас са само неумели цапаници на човешката ръка. Аз съм си сам свое небе и свой ад.“
Въпреки всичко Карл Мур още веднъж проявява малко нежност, когато Амелия, макар и да знае какъв е той, все още го обича и прегръща.
„Тя ми прощава! Тя ме обича! Аз съм чист като лазурно небе. Тя ме обича! Мирът се връща в душата ми. Страданието е облекчено. Виж, ох, виж: децата на светлината прегръщат със сълзи на очи дяволите, които плачат.“
Самуел вложи в тези възвишени слова толкова болка и чувство, че Кристиане отново се развълнува против волята си. В един момент тя помисли, че все пак Самуел можеше да се промени и че в дълбините на този мрачен дух навярно туптеше нещо като сърце.
Ала, уви, злото е по-упорито. То не изпуска толкова лесно плячката си. Виновникът не може да промени пътя, по който е тръгнал. Невъзможно е примирие между престъплението и невинността. Амелия е осъдена. Трябва да се изпълни предопределеното. Любовта на Карл може да бъде само злокобна. Неговите диви другари не страдат от това, че ги напуска. Те поставят между него и неговата любима почервенелите си саби, разкъсват дрехите си, показват раните, които са получили заради него, и му напомнят за горите на Бохемия, за дадените клетви и за множеството престъпления, които го свързват с тях. Карл е техен. Те са го купили като крепостен с кръвта на сърцето си. Жертва за жертва, Амелия или бандата!
Един от тях се прицелва вече в Амелия. Но Карл грабва пушката и със собствени ръце убива любимата си.
Кристиане нададе вик. Стори й се, че Самуел се целеше точно в нея и че куршумът му я бе улучил в сърцето.
Юлиус се усмихна: страхът на Кристиане му се стори плод на обичайното за жените вълнение при изстрел с пушка. Кристиане се съвзе по време на последните думи от пиесата, а възбудата й естествено бе изтълкувана за сметка на драматичната развръзка на шедьовъра.
Завесата се спусна при гръм от бурни аплодисменти и викове „Браво“. Самуел бе повикан отново и изпратен с възторжени ръкопляскания.
— Бързо! Да си вървим! — каза Кристиане на мъжа си.
— Веднага след като поздравим Самуел — каза Юлиус.
LIV
КАК ПОНЯКОГА НА ДОБРОДЕТЕЛТА И ЛИПСВА ЛОВКОСТ
Юлиус поведе Кристиане към кулисите.
Щом ги видя, Самуел тръгна към тях, все още в сценичния си костюм, великолепен и мрачен, все още блед от истинската си или изиграна страст.
Юлиус му стисна ръката с ентусиазъм.
— Беше чудесен! За теб няма невъзможни неща.
— Мислиш ли? — попита Самуел със злобната си усмивка.
Кристиане не каза нищо. Но нейната бледост, вълнението й, мълчанието й, всичко говореше вместо нея.
Честният до наивност Юлиус нищо не подозираше и за да разчупи този лед, се отдалечи без престореност и отиде да говори с другарите си, като остави Самуел с Кристиане.
Самуел взе думата с онзи почтителен и непринуден тон, с който като че ли винаги прикриваше иронията си.
— Благодарен съм ви, госпожо, че благоволихте да присъствате на едно от нашите забавления. Досега вие ги пренебрегвахте; ала за кого бе организирано всичко това, ако не заради вас? Нали вие пожелахте това преселване на цял един град? Нали по ваша заповед доведох при Юлиус цялата шумотевица на Хайделберг?
— Това е доказателство — почти тихо отговори Кристиане, — че понякога пожелаваме нещо, за което впоследствие съжаляваме.
— Вие съжалявате, че ни накарахте да дойдем тук? Дали пък тази навалица започва да ви досажда? Тогава кажете ми една дума, госпожо, и ще накарам всички да се върнат обратно така, както ги накарах да дойдат.
— Ще го направите ли? — попита Кристиане.
— Честна дума, само кажете! Пък и добре е този вид авантюри да не продължават прекалено дълго време, за да останат в спомените като светкавица, която блясва и отминава. През тези осем дни в живота на моите хора не е имало нито минута скука, а в синьото топло небе нито един облак. Време е да си тръгнем. Отегчаваме ви. Ще ви освободя от всички нас, на първо място, от себе си.
Кристиане направи учтив жест.
— Само се надявам — продължи Самуел, — че нашето малко пътешествие не е било съвсем напразно, поне що се отнася до вашето щастие. Юлиус действително имаше нужда от малко раздвижване. Виждате ли госпожо, вашият съпруг е като стенен часовник, чийто часовникар имам честта да бъда аз. Връщам ви го навит поне за три месеца.
— Господин Самуел… — прекъсна го Кристиане с достойнство.
— Простете, госпожо — продължи Самуел, — не исках да ви обидя. Мисля, че никога няма да се съобразявам с това, че истината може да бъде болезнена. И все пак за обикновения манталитет аз бих изглеждал, как да кажа, нагъл, нали? Ако например, опитвайки се да чета във вашите мисли, можех да предположа, че по време на това представление страстта, която ме изпълваше, е могла да ви трогне с
